Страницата на Мариан Желев

17.11.2013

Защо не ни обичат политиците?

Filed under: От мен — Jelev @ 15:12

станишко

Как да не ни обичат!? Мен ме обичат. И аз ги обичам. Както и моето обкръжение. Питайте кой е най-големият работодател в България. Аз!!! Това съм Аз. А моите партньори са втори, трети, четвърти… работодатели в държавата. И политиците нас ни обичат. И ние ще ги обичаме – завинаги. Обречени сме – ние да ги излъчваме и те да ни служат.

Нас също ни обичат. Не задавайте глупави въпроси, много Ви молим! Ние сме стриктни, изпълнителни и винаги си слагаме коланите в автобусите, влаковете, корабите и самолетите, когато отиваме на партиен митинг. Защото нас ни е стегнала партийната дисциплина. Ние сме краставиците на Европейския съюз, които растат в точно определен размер. Ние сме младите политици на прехода и главните клошари на упадъка. Нас ни носят на ръце и обикновено ни правят свидетели на класическия български жертвеник – скарата за кебапчета, кюфтета, пържоли… накратко: мешана скара. Ние сме чиновници, бюрократи, общинари, човечета с големи плазмени телевизори, подарени ни от фондация „Джордж Оруел” – на изплащане, за 1 984 месеца. Докато сме живи ще обичаме политиците. Дистанционно, телеметрично и задушевно.

О, ако си говорим за любов – чок гюзел! – един вид: влюбих се в политиците от пръв поглед. Или от втори кютек, защото най-после ми стана ясно, че ние тука винаги ще сме на келепир. Лоша дума ли казах? О, извинете! Но просто по навик, придобит от кръстословиците, където вече липсва в скобки (разговорно)като наречиеопределението: спокойствие, идилия – „рахат” (доказателство: бр. 313 на в-к „24 часа” от 2013 г.). Така че дайте да ви черпя един локум и си гледайте собствената сура и повече не ми говорете за любов.

Мен ме обичат. Е, как да не ги обичам и аз. Вкарах дъщеря си в Общината. От обикновено момиче, което си гризе ноктите, тя стана известна активистка в редиците на младите политици. Един вид човек на народа – държа речи. Вярно, изпусна кариери в чужбина, но в крайна сметка се кандидатира за пост и ударно спечели с удари под кръста, в лицето и прочее. Това  пристигна като бонус от централата на политическата партия-хранилка. Сега тя, дъщерята, надебеля, пусна корени и нищо не може да я мръдне, защото се превърна в мастит символ.

Сега съм аз – аз, искам аз да изразя любовта си към политиците, които уж не ни обичат…

Прекъсвам форума, защото след чутото ми идва да се сгодя с някоя лавина.

Нас политиците не ни обичат. Ние сме сами. Умираме от болка заради несправедливостите. Но нищо не можем да направим, защото думите на руския класик ни обрекоха, че „всеки щастлив човек си прилича с другия, а нещастните са сами за себе си”. И толкоз.

Не можем да основем партия на отчаяните. Самолетни билети за чужбина има, да, но няма билет за постоянно пребиваване в България. Светът е глобален и ние сме плодовете, които ще го наторят. Заради недоволството си. Утре пак ще сме на улицата – като протестиращи, като несъгласни или като клошари – на политиците не им пука, защото те не ни обичат. И не се интересуват от нас. Ние се опитваме все пак да изразим нещо, някакво си оправдание, в търсене на сантименталност. Докато търсим следващата алтернатива. Но любовта на политиката се изчерпи, остана чуканчето на паричните интереси. Парите не обичат, те превземат. Ние искаме любов, ще получим юмрук. Като поредния контрапротест, платен с нашите данъци, заплати, хонорари на „електората”, останал без зъби от евтините кебапчета и разредената бира.

Не ни обичат, защото сме сами в отчаянието си и умората. Нямаме сили да надигнем глава и да кажем… „Приятелю, обичам те!” Имам предвид обръщение към хората от съседния протест. Което мигом ни обрича на институционална гилотина. Попадаме в законите на неблагонадеждни и бързо ни сритват като врагове на народа. За справка: само чуйте солото на управляващите по митингите, подкрепени от онези, на които платиха, за да ни превземат. Крясъкът им е като насилие, с което те тренират сетивата си на забвение. А ние мълчим, защото сме болни, с температура и хронично отчаяние. Сами за себе си. Здравната каса не е Синдикат. Ние си търсим оправдание в болката, а в действителност се нуждаем от… – хм, колко просто и наивно звучи – от любов!

Вчера маса човеци се драха по площадите, студия и форуми. Влакове, автобуси, агитки. И никой не каза, че обича народа си. Партийно, надпартийно или не дай Боже човешки. Защото това е грях. Политически грях, който би обрекъл системата на унищожение. Останалото са сметки, а касиерът е един. И в този момент ни се смее от някоя точка на света. България стана бюро – кратно на нула.

Защо политиците не ни обичат? – ха-ха, човече, намери ли отговор?

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .