Страницата на Мариан Желев

28.11.2013

Празно място

Filed under: Без категория — Jelev @ 13:46

празни студени пейки

 

В родилното, в офиса, в Общината, в Парламента…

България се напълни с празни места. И стават все повече. На паркинга, в парка, в киното и книжарницата – празно е. Няма никой на детската площадка. Майките чакат визи, бащите се сбогуват с родителите си. Дребни интереси като ситни упорити плевели са заградили пътят към светлото бъдеще, превръщайки живота ни в кух политически театър. Никой не иска да участва в него, но всички трябва да кимаме енергично в знак на съгласие. Такъв е животът – отпускат ти време за цирк, а ти трябва да си запълниш свободното… празното време.

Празно място видях в рибарската лодка, която в ранни зори се появи с празни мрежи. Избягаха златните рибки – обидени и отчаяни, защото няма на кого да изпълняват три желания. Хората в България престанаха вече да искат каквото и да е – душите им са празни. Специалистите, професионалистите, можещите си тръгнаха, за да се гушкат в майчината прегръдки на мощни икономики. Няма любов, няма кой да те прегърне – ръцете на майките са празни. Бащите – кога ще се разплачат отново за своя блуден син?

Иска ми се да ви покажа обратния път, за да можете да запълните всички тези празни места. Да дойдете с онази дълго отглеждана зад граница надежда, че нещо тук може да се промени. Да ви посрещна също с медена питка и топла прегръдка. Искам да ви дам надежда, че в България няма повече да има пропасти между хората и всички ще намират пътя си тук. И още искам, много неща – защото все бъркам в една и съща кутийка с илюзии. Тя поне е пълна, даже препълнена.

За съжаление ми останаха купища празни листи на бюрото, които не мога да запълня. Преди успявах да победя несправедливостта със силата на словото. Сега словото горчи, а бурканчето ми с мед е празно и то. Като че ли и пчелите си отидоха и вече няма кой да поглежда с любов цветята. Останаха събирачите на обещания. И на дългове. Начело на страната царуват жокеи, които се чудят кое недоволство да яхнат. И не само – да оседлаят своя групичка и дружно да я водят към урните, като през това време им дават да пасат трева до пристрастяване. И толкова. Затова вече няма приятелства, истински компании и дружно веселие. Хората се мразят, защото ги е страх от празнотата.

България протестира като метеорит, който скоро ще изгори във въздуха – ярко, силно, а ако остане въгленче, здрави, отгледани момчета с огромни, мощни пожарогасители ще потушат всичко. Недоволство и протест вече няма да има, защото улицата ще е празна.

И все пак, ако някой ден решите да се върнете, седнете първо на пейката пред блока. Толкова отдавна стои празна. Отидете на поход в близката горичка, за да се разлистят празните корони на дърветата. Влезте и в къщата на своята бабка на село, пък току-виж на двора са хукнали пак внуците – вашите деца. Наминете и през банката, полицията, съда, музея, библиотеката, Общината, Парламента и болницата. Постойте малко и ще видите как нещата бързо ще се променят. Само заради това, че сте тук. И то в този момент, когато никой не се обръща към вас, за да ви посочи обратния път. Но вие го направете напук. Или като жест към хората, които за последно горят, защото отдавна пепелта превръща България в пуста земя. Ако сега не е времето, вероятно такова няма повече да има.

Идват избори и раните на цялата гнила система ще зараснат. Тя отново ще започне да произвежда… празни места.

Запълнете ги, па макар и наум. Като мен – всяка вечер сънувам, че съм намерил идеала на страната ни, а като се събудя усещам със сърцето, че то е празно. Няма дори на кого да се оплачеш.

Хората – оказва се, че това е идеалът на България. Хора, които се обичат и не страдат, когато няма кой да се погрижи за тях. Хора, които ще влязат във всички сфери на живота ни и животът ни ще се превърне в една осъществена мечта. Хора, които се прибират у дома завинаги. И най-вече хора, които не виждат в бъдещето си празни места.

––––––––––––-

От няколко дена се опитвам да напиша този текст. Проблемът беше в противоречието, че трябва да разделя разумното от емоционалното. Преките пътища до същественото са малко и е въпрос на време да ги улучиш. Факт е патосът, емоциите и тъгата в текста. Уви, този път не искам да остана с голи думи.

Не съм политик, нито имам ясна представа за писането на проекти. Не мога да чертая схеми и диаграми за развитие на бъдещето ни. Въпреки това бих искал да отправя молба до всички, които вече се хвалят като новите управляващи на България. Ще се обърна дори и към опозиция, независими и зависими; до малцинства и мнозинства. Писмена молба, с мотиви и идеи за преасфалтиране на обратната лента на пътя, по който моите близки, приятели, колеги и сънародници емигрираха. Пет човека да го използват, то значи този път България си е свършила работата. Нови работни места, нови проекти, нов начин на мислене, ако щете – все отнякъде трябва да се започне. И най-важното: не срещу някого, а всички заедно. 

Помагайте с идеи, защото някак си ми се струва, че този път няма да минем с номера „Те нищо не направиха”.

Някой нещо трябва да направи.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .