Страницата на Мариан Желев

Във Варна пристигнах през 99-та – с два ката дрехи, книги и торбичка с мерак. Имах наистина усещането, че съм осъществил мечтата си. До този момент посещавах града, за да се насладя на морето; скитах по улиците и човърках за хубави кътчета в Морската градина. Нямах нищо против, ако от автогарата вървя пеш до морето, или са ме оставили на стоп в края на града. Просто гледах да стигна до морето, до пясъка и до онзи безшумен разговор, който и до днес водя, особено зимно време, с вълните.

Първата ми квартира бе на Слънчев ден. Ползвах основно автобусите по направление Златни пясъци. Веднага ми направи впечатление, че лятно време, по време на туристическия сезон, се движеха зелените мерцедеси, които и до днес кръстосват Варна. После, някъде със залеза на сезона, се появяваха едни подобия на ламаринени кутии, които носеха марката Ивеко, но бяха произведени в Турция. Дори надписите за слизане и качване бяха на турски. Вътре се возехме като престъпници, които местят от един затвор в друг, натъпкани и притиснати на тесните седалки. Вратите бяха толкова малки, че минавах настрани, за да се кача. Бръмчаха, пушеха и изобщо за предпочитане бе да е лято, че да се возим пак на Мерцедеси.

Не се оплаквах. Обичах градския транспорт, а и всякакъв обществен, независимо удобството на личния, какъвто тогава нямах. Бях по-близо до хората и можех да ги наблюдавам. Лицето на човек придобива особен вид, когато пътува. Тогава той не се напряга, мислите му отиват да се блъскат другаде, оставяйки лицето като бряг след отлив. Тогава можеш да видиш истинските черти на човека, контурите на характера, релефа. Ако някой усетеше, че го наблюдавам, мигом прикриваше това, хванат сякаш натясно.

Нощният живот на Варна, дори към края на летния сезон, бе съсредоточен по брега. Емблематични заведения, в които ти разрешаваха да си забиеш стола в пясъка, до вълните и да комбинираш питиета на твой риск. Поради тази причина много често окъснявахме и изпускаме последния автобус за Златни пясъци – № 409, който бе в 23.00 часа по лятно разписание. Оставахме при приятели или си хващахме такси, което сериозно се отразяваше на бюджета ни. По-късно се преместих в квартира на центъра, в непосредствена близост до друга емблематична кръчма – „Бърбън стрийт”, където научих, че Бакшиш не е град в Пакистан.

Качванията ми в последния 409 не бяха свързани с наблюдения на хората, тъй като е имало моменти, когато кристалчетата на мастиката стигаха до бялото на очите ми. Дори не ми правеше впечатление железният контейнер, наречен автобус.

Взех да се оглеждам и сериозно да обръщам внимание на спътниците, когато забелязах, че те не са типични, като през деня – бяха хора, които работеха или бяха свързани с нощния живот на курорта: цветарки, бармани, сервитьорки, проститутки и дори видях няколко пъти клоун. Искаха да използват максимално сезона. Лицата им бяха застинали, уморени да чакат каквато и да е надежда. Пазеха се единствено за работата си, налагаща им настроение, жизненост, купон за определен период от време. Но тази тяхна емоции щеше да е временна – колкото да припечелят и след това да си плюят на петите по пътя на мечтите. Ако ги имат.

Нямаше как да не се сетя за „Безпътния автобус” на Стайнбек. Любим автор. В главата ми започна да се подрежда история. Малко ми трябваше. Спираше ме единствено силното внушение на тези образи – истински, в същото време близки и някак самотни в своето пътешествие. Вероятно повечето от тях знаеха, че и другото лято ще работят на същото място и няма как нещо да се промени.

Започнах да пиша, но колкото повече наблягах на връзката Стайнбек – автобус № 409, толкова вместо в разказ, историята заприличваше на статия. По-малко емоции, повече препратки и описание.

По това време вече правех първите си опити за статии. Пусках на различни места материали. Единствено от „24 часа – море” откликнаха. Росица Пенкова, главната редакторка, се свърза с мен и каза, че ще публикува текста ми. Тогава нямах компютър, не можех да ползвам електронна поща и пусках материалите в обикновен плик. За „Безпътния автобус” взех хонорар 10 лева, който отиде на кино – буквално: купих два билета за кино.

После написах много други материали. Продължавам да го правя. И също така да се вглеждам в хората. Имам много причини, но като че ли най-важната е да подредя собствените си мисли на първо време.

За себе си знам, че е най-добре да се намирам в правилния момент на точното място. И затова, макар да имам вече автомобил, продължавам да използвам градския транспорт на Варна.