Страницата на Мариан Желев

24.02.2014

Закуска с изгрев

Filed under: Добри истории — Jelev @ 20:55

Слизахме от Безбог. Още преди хижата дъждът ни погна. За да бъде метеорологичното меню пълно, затрещяха и гръмотевиците. А да ти гръмне в планината, все едно са взривили трафопост пред блока ти. Как да е стигнахме до хижата. Вместо да се скрием решихме директно на лифта да се качим. Така и така бяхме мокри. Бях последен от групата. Току зад мен гръмотевицата изпляка – буквално; усетих електричеството с гърба си. Единствено гледах да не се опирам в метал. Че бях мокър – не ме интересуваше. Багажът ми бе защитен от непромокаемата раница.
Слязохме на „Гоце Делчев“. Пилешка, шкембе чорба, боб, кафе и нови дрехи. Потърсихме начин да се придвижим до Добринище – от там, до Банско и после към хижа „Вихрен“, където ни чакаше една нощувка и колата ни. Жената от кухнята ни чу и предложи някой си Динко да ни закара. Обадихме се, пазарихме се и в крайна сметка се уговорихме да ни качи директно на Вихрен.

Минахме през Добринище, после Банско и отново „далдисахме“ в Пирин. Нямаше и километър, когато засякохме човек на пътя. Динко отби и го качи. Взе му десет лева, разбира се. Николчо – така се казваше човекът. Преподаваше в Свищовския университет, вероятно бе прехвърлил шейсетте и имаше проблем с краткосрочната памет. Или с дългосрочната. Общо взето, обясни ни, помнел избирателно. Но идвал всяка година да катери Вихрен през нощтта!… за да може да гледа изгрева от върха. Ние преглътнахме следващите си въпроси.

Николчо беше интелигентен човек, което компенсираше някои дупки в паметта. Той например нямаше никаква представа, че Динко го прекара с тези десет лива. И петдесет да му бе искал, пак щеше да ги даде. Струва ми се, че нямаше никакво отношение към парите. Както и за други битовизми. Сигурно затова се усмихваше на всичко и всички – не като луд човек, а като доволен жител на планетата, който знае, че най-голямото му щастие е да посрещне изгрева от връх Вихрен. Забравял имена, рожденните дни на децата си, както и каква марка безалкохолно обича. Обаче пътят до планината бе постоянно изписан в спомените му. Както и маниерите му на добър, приказлив и щастлив човек. Бе видимо. Раницата му бе прекалено голяма за годините, но той я носеше с лекота и не му пукаше.

Доста си бъбри с нас – почти през цялото време говори разпалено. Способността му да оперира по много духовит начин със спомените си наистина прикриваше белите петна. Очевидно бе някакъв психологически феномен, който психо-умовете не бяха напипали, за да опишат.

Стигнахме хижа „Вихрен“. Динко си тръгна с керията. Ние хапнахме с Николчо в хижата – беше ни интересен като личност. Разказа ни, че е катерил всички планини, но в един момент много от спомените му се изтрили. Останал само изгревът на Вихрен.

На свечеряване той сложи челника и стъпа на пътеката към върха. Успокои ни, че има палатка, храна и че знае всяко камъче по пътя.

Бира, тиквени семки и няколко вица. После се предадохме на умората. Заспахме като къпани. Така е в планината.

На сутринта пихме кафе навън, загледани в огретия от слънцето Вихрен.

- Блазе му! – каза някой от нас.

Скоро трябваше да оправаме багажа. Градът ни зовеше – работа, отговорност, цели… Поне на мен в този момент ми се прииска, в определени моменти краткосрочната ми памет да изключва.

Успех, Николчо!

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .