Страницата на Мариан Желев

20.02.2014

Името ми в шестнадесет часа

Filed under: От мен — Jelev @ 23:22

Снимка1389-300x225

Текстът е част от инициативата на Обществото на младите писатели – „Беседи“

 

Заспал – това името ми рано сутринта, когато съм отворил очи, но душата ми спи. Правя обичайните рутинни движения и добре, че е така, защото в противен случай ще гледам в стената. Пия кафе и усещам, че съм жив и мога да мисля. Дори се ободрявам от мисълта за новия ден. Добро утро! Името ми е Свежест.

Имах един приятел от училище. Когато смениха имената, той стана Галин. Никога нищо не сме делили. Дори напротив – в класа ни имаше шест турчета и всички бяхме равни. Едва при смяната на имената стана ясно, че нещо не е както трябва. Но това ни го казаха възрастните. После Галин замина за Турция и ми се обади след години. Трудно свикнал. Мъчно му е. Започнал работа като сладкар.

Имало е случаи, когато за себе си кръщавам местности, забележителности, дори хора, които нямат нищо общо с действителните им имена. Давам примери: В казармата именувахме един Спойлера, заради удебелените му челюсти и здравата захапка; в Пирин – „Върхът на Венци”, което в действителност се именува Стражите; на Тюленово – Иглата (Самотника), защото това бе име, дадено от моята компания. Да, когато съм споделял или изтъквал тези имена, намирали са се хора, които се сърдят или започват да спорят. Не търся това. Моят собствен свят е зает от въображение и асоциации, които намират повод да се разгърнат в кръщаването на местности, обекти и хора. И това не е странно. По-скоро кореспондира с една моя красива утопия, че съществуват много други светове, за които ние трябва да се подготвим. Някои от нас успяват да попаднат в тях за кратко или дълго – насън, в мечтите или тъгата си, в представите и илюзиите си – и щом стъпиш на онази другата почва, ти се иска да кръщаваш наред всичко, като Адам, защото е ново, непознато и интересно.

Добре, часът минава десет. Слънцето отдавна е изгряло. Отдавна съм загубил усещането за нещо ново. Името ми е Инертен. Вървя към някаква сграда и дори не си спомням какво ще върша вътре. Нося документи. Охраната ме упътва. Качвам се на асансьор и ръката ми сама знае кое копче да натисне. Чакам пред врата. Десет, петнадесет минути… половин час. Започвам да тропам с крак и веднага си слагам ново име.

Да, обаче има един друг свят, в който ние трябва да се научим да живеем заедно, общо. Свят, който ще трябва да побере милиарди представи и непонятно за назоваване число мисли, настроения, емоции. Един идва и казва едно: „Така ще бъде!” „Не – отсича друг – няма да стане!” И всичко става наопаки. Толкова рядко можеш да чуеш политик, общественик, ръководител, който да обедини всички тези наши вътрешни светове и представи. Не става въпрос дори за политическа платформа или идеи. Просто за начин на поведение. Имената – имаме толкова добър опит в това те да ни скарват. Варненските местности – стигна се до бой. Примерът беше показателен. Ние отново настръхнахме. Общественото мнение е като наплюто от мухи, които имат още привилегията да се казват управници. Решиха каквото решиха и веднага инжектираха омраза. „Щом не мислите така, значи сте против българското”, а другите викат: „Не може така, трябва комисия, това са стари имена, свикнали са хората”. Интересно, защо мен никой не ме попита. Или една група от хора, а може би хората в цяла Варна. Всички имат право на мнение.

Всъщност знам какво щеше да стане. В такива случаи обикновено има подготвени окопи за враждуващите. Едни са насъскани с езика на псевдонационализма, другите – с психологията на кокала. Пуска се новината и остава да гледате сеир. Форумите, социалните мрежи, коментарите и други съвременни окопи бълват от примери за това как можем на всяка цена ние да се поддържаме в състояние на изкуствена кома, анестизирани от омразата.

Минава обед. Балансиран е моето име. Умея да говоря бавно по телефона, да се храня в същото време и да се разсейвам, защото имам нужда и от това. Леко ми и искам да споделя състоянието си. Ще бъда Любезен, казвам си, но на вратата някой се блъска в мен, после ме избутва и любезността ми отива в кошчето. Ядосан съм, но наум. Запазил съм си все пак частица въздържание. Мога да се възнаградя с ново име – Победител.

А сега си представете свят, разделен на кубчета. Във всяко кубче има по една персона. И всеки за себе си отглежда свят, в който да се храни, вирее, мечтае, почива, развлича. Милиарди кубчета, разделени с видими и невидими, но сигурни стени. Всеки дава каквито си иска имена на предметите, храната и всичко в своя живот. Няма с кого да се кара, да се различава или търси справедливост. Но идва момент, в който магията се разваля и стените падат и персонажите се вкопчват един в друг. „Това е „керемида” – вика един. „Не, „цигла” е” и цапардосва персоната. Тя пада и умира. Убиецът наследява света на убития и придобива власт. Скоро, след още няколко тухли в главата на опонентите и той ще се превърне в колещия и бесещия.

Колещите и бесещите са агресивни и това е заразно. Но освен всичко друго те са и егоисти. Нямат и допирни точки, което е вече ужасно. Нещата са или – или. Щом не си с мен, значи мога без да искам да те бутна в пропастта. Като те няма, твоето пространство по право ще бъде дадено на друг, от нашите. И пак се връщаме към света на порции.

Защо?

Защото ми се струва, че след смъртта си ние, хората, ще заживеем в един общ свят, където няма да ни се налага да измисляме нищо. И не само. Ще бъдем едно цяло и един  няма да бъде по-цял от друг като цяло. Не ще са ни нужни дрехи и коли, за да се отличаваме, нито пари, с които да се купуваме. Нещата ще бъдат прости и съвършени. Но докато дойде този момент ще трябва да видим дали сме готови за такъв един балансиран свят, доказвайки се в друг, в който има какво да се дели, именува, разпределя и оформя.

По този повод ми се иска в четири следобед да нямам име. Ще се опитам да се прелея в очите на някой случаен човек от улицата. Да усетя как стоят нещата при него и с какви очи той гледа на света. Със сигурност ще ми е интересно, защото, докато бърборех, ми хрумна, че няма да е лошо в нашия живот да се опитваме да направим нещо заедно. И колкото повече хора сме, колкото повече успяваме да се обединим около една идея, едно име и една цел, толкова светлината на изградените в нас светове ще озарява дните ни.

Обичащ – беше името ми, което взех назаем от един човек на улицата. Минаваше шестнадесет часа и аз продължих да вървя.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .