Страницата на Мариан Желев

Ние се качихме във влака и изядохме на един човек вафлите. Почти. Остана само една и го почерпихме с нея. С дълбока любезност той ни отказа. Ние и нея изядохме.


Накратко това е историята и сега би трябвало да си лягам, защото е време за сън. Но някой би трябвало да каже, че душата не спи.

Годината е 95-та. Времето, когато принцесата (сандвич с кайма) бе деликатес, Форд Сиера бе луксозна марка, а ние едва бяхме напъпили пълнолетие. Качвахме се от влака на влак и обикновено не знаехме накъде пътуваме. Четяхме Керуак, но българската ни философия бе нещо средно между Добруджански екзистенциализъм и балчишко-шабленски натурализъм.

По това време подех записките по първия си роман. Кучето и Иво бяха плътно до мен – във всички пътешествия, даже и тези, които никой от нас не бе предвиждал. Качвахме се от влак на влак, на стоп, пеша – скитахме като свободни елементи. Никой от нас и до днес не направи академична кариера, но за сметка на това няколко пъти писахме шестица на усещането за свобода.

Истинското име на Кучето е Светослав, но сега нямам време за подробности. Късно е. Но имам време да го опиша – представете си много голям мъж, тип Боримечката, дори Дан Колов, плюс една педя във всички страни. Брада, коса и поглед като на снайперист от добре прикрит бетонен бункер. И походката – няма как да не споделя за походката на Кучето – като на човек, който цял ден се е борил с мечките в планината и сега отива директно в предаването „Най-силният мъж на планетата” за да им покаже на „мъжагите” как се правят пуканки от чакъл.

Та качваме се ние през 95-на влака. Не знам накъде пътуваме и вероятно съм забравил откъде тръгваме. По онова време се пушеше в купетата. Дори в това за непушачи. Ние влизахме, оглеждахме хората и ако не ни харесваха, палим една след друга цигарите. Ако имахме пари вероятно сме димили и катранените Gitanes или Gauloises, от които ни потъмняваха ноктите на краката. Влизаме в купето. Заварваме една бабичка със сачмяни очички и човечец, който сякаш чака да стане четвърти за белот. Настаняваме се и в името на бабичката палим – сега се сещам – обичаният от нас „Мелник”. Осем минути – толкова й трябваха на бабичката да се изнесе. Пък човечецът сякаш с лице ни говори: „Момчета, такава компания отдавна чакам” и аха да ни измуфти. Беше респектиран от Кучето, който нещо не се намираше в добро настроение. А в такива моменти над погледа му висваше черна козирка. Страшна работа. Ние с Иво си го познавахме, но се направихме на изплашени.

Заговорихме човека, откъде е, работи ли, женен – човешки работи, от които той се отпусна. Дори се разприказва и ни каза, че такива хора като нас досега не е срещал по влаковете. На двадесет и осем години е, от не знам си кой град, едно дете и нещо като заврян зет. Каквото и да значи това.

Той хубаво, бъбри, но погледа на Кучето става все по-суров. Човечецът взе да се притеснява. Ние с Иво се правим на ударени. Говорим си за книги, спомени от казармата, от морето. По едно време, както стои, Кучето става и сяда до нашия спътник. Онзи се изправя като пружина – ама лицето му честно, истинско, вярва един вид във всички хора на този свят и доброто е негова лична кауза. Бърка в чантата си и вади от там пакетче с вафли „Чайка”.

- Почерпете се, момчета!

Кучето грабва от ръцете му вафлите и захапва две наведнъж. Подава на нас. Ние с Иво все така си бъбрим. Пак човешки теми. Така е – може да изглеждаме агресивно отстрани, но фитилът ни обикновено води не до агресивна смес, а до добринка, която самите ние търсим по белия свят.

В крайна сметка остава една вафла в пакетчето.

- Искаш ли, почерпи се! – подава му я Кучето с невинен поглед.

- Не, момчета, извадих ги за вас.

Наближихме гарата на човечецът. Той стана, оправи си багажа. На изпроводяк пак ни каза, че такива като нас не бил виждал. Хубаво, викаме си. Почерпихме го с „Мелник” и го изпратихме по живо по здраво.

Не успях да напиша този свой първи роман. Втория също отиде в архивите. Третият за малко да успее. На премиерата на четвъртия, четири години по-късно, Кучето и Иво пристигнаха на стоп от Балчик в Добрич. Вместо да им подаря книгата, те ми оставиха Балзак, с автограф.

Трябва да кажа няколко думи за човека, чиито вафли изядохме.
Благодаря! Не научих името ти, но знам, че и ти дълго ще говориш за нас. Някой ден пак ще срещнем във влаковете.