Страницата на Мариан Желев

 

Като шофьор имам всичко на всичко два акта, четири фиша и нула отнети точки. Не се хваля, но историята отнякъде трябва да тръгне.

Също така като водач на моторно превозно средство, независимо имам-нямам пари, гледам всичко да ми е изрядно: застраховка, винетка, минат преглед. С техническото състояние на автомобила не правя компромиси – масла, филтри, гуми – както трябва са; дори ароматизаторчето си подменям.

Но има дни, когато се налага да карам на две и по-малко гуми из Варна. Буквално на ръба на възможностите на автомобила, както и на закона. Не, не съм перфектен, но когато съм си позволявал нарушение, съм гледал те да не е в ущърб на околните.

Ето един такъв ден – телефонът звъни, аз бързам: първа-втора-трета-четвърта и обратното. После червен светофар, зелено, предимство. А в същото време секундарника от часовника на колата с камшични удари яде от времето ми. Бързам, вземам пресечките на един дъх и на места лекичко подбутвам пешеходците с бронята на колата – по-бързичко да минат, а относно ругатните – да си ги записват и да ми ги пращат на електронната поща – има я изписана на пикапа, който карам. Движението във Варна е такова, че няма нужда да се харчат пари за вертикална и хоризонтална маркировка – всеки си е направил в главата своя и я спазва според настроението си.

Но нека пак да се изтъкна – съвестен съм и за двадесет и две години шофьорска книжка мога да си позволя да карам и на ръба на закона.

И ето ме на, спускам се по Евлоги Георгиев към булевард „Левски”. Повтарям, във Варна съм. По улицата колите са паркирани една върху друга, джиповете – на тротоара по три. В последния момент съзирам старо рено Клио спряло като на изложение пред Стоп-а. Веднага разпознавам на предната седалка дядо и баба. Стоят и чакат – Стоп! има, вярно, но на това място видимостта е километрична. Хубаво, спрял, но защо не тръгва вече. Вероятно има триста години стаж дядото, но въпреки това се държи като на кормуване…

Усетих се, че говоря силно на глас. Не с лошо. Просто си коментирам, защото отнякъде трябва да си отворя вентила за парата. Главата ми ще се пръсне, телефонът – и той. Бързам, дядо, разбираш ли, какво чакаш? Но той стои и сигурно с бабичката си говорят за турския сериал от снощи. Идилийка. А като се замисля, че с моите осигуровки плащам техните пенсии. Разбирате ли сега гнева ми? Аз трябва да работя. За да стане това, нужно е да се движа, но не мога да се движа, защото Клиото на дядото стои на Стоп-а като монумент.

Ръката ми е на скоростния лост. Ще бъда, честен, но в такива напрегнати ситуации си представям, че включването на първа е като вкарването на патрон в цевта на калашника. С пълен ляв тръгвам да изпреварвам реното. Моторът реве и той – от дългото стоене на едно място водата в радиатора завря. Челото ми е покрито с пот, която се стича на ивици.

И тъкмо да задмина дядото, когато той решава, че е крайно време да поеме. Не ми пука, мачкам педала на газта и се вливам в едната лента, като уважение към възрастта, живота и наглостта му оставам цялата лента за ускорение… Където ме чака полицай с друг знак стоп, но на палката.

Много уважавам полицаите за майсторското им театрално изпълнение да спират нарушители. Казвам нарушители, а не водачи за рутинна проверка. Защото нарушителите се спират по много особен, драматичен начин – като за „Оскар”. Те изскачат на платното, с рязко движение разсичат въздуха с палката, сочат с пръст къде точно да спреш, за да те гилотинират: „А така, хванах ли те сега!” И като са уловили грешното бръмбарче в паяжината си, отпускат стойката, наместват шапката, пребъркват джоба и се приближават с присъдата към прозорчето на водача.

Отбивам, като изчаквам дядото да се изнесе от съседното платно – с 13 километра в час и изражение – на него и на бабичката, – което би успяло на кастинг за сцената на носа на Титаник, ако там търсеха възрастни актьори.

-          – Добър ден! Сержант Иванов. Документите за проверка.

Имам си правило – не спори с полицай. Особено, ако си виновен. Даже се съгласявам и едва ли не почвам да се самобичувам. Като съм виновен, ще страдам, така е. Сгрешил съм – сгрешил съм. И ако в някои моменти се стигне до популярния въпрос „А сега какво ще правим?” аз пак се правя на луд и съм готов да се разделя с талон, книжка…

-          – Знаете ли за какво ви спрях?

 - Знаех, но това бе просто покана за разговор, докато търсех документите си.

-          – Мислех, че дядото е заспал в колата.

Иронията ми не успя, защото полицаят се усмихна много мрачно. Което значеше едно: „Знаеш или не, пиша ти акт и сега направо ще ти разкажа играта!”

Ужас! А аз дори не си бях изиграл сценката с осъзнаващия вината шофьор.

Пръстите ми леко потрепериха, когато бръкнах в портмонето да си изкарам шофьорската книжка – държа я там в едно отделение. И откъде да знам, че заедно с нея, треперещите ми пръсти ще изкарат и едни хиляда лева, които си пазех от време оно. Онези старите хилядарки, деноминираните, с лика на Левски. Те току тупнаха в краката на полицая – невинно, сгънати на четири. Той ги изгледа. После и мене.

-         -  Господин полицай – казах, – това не е подкуп.

-          – Остана и да е подкуп.

-          – Но хиляда лева са си хиляда лева.

-          – Така е.

Стана ми смешно. И си се засмях – просто се отпуснах. Стана ми някак хубаво. Все едно се намирам на масажиращ стол в някой МОЛ. Казах си: Да си гледат работата клиентите и всичкото напрежение. Животът е прекрасен, дай да му се насладя.

Обаче и полицаят започна да се смее – първо с очите, после и с останалата част на лицето. Един вид – разчупих служебната фасада и оттук-нататък нещата бяха лесни.

-          – Вие знаете ли какво е наказанието за подкупване на полицай?

Полицай на място. И друг път съм срещал такива. Но и опаки има, ей, да не си мислите, че летя из облаците – един веднъж щеше да ме гърми, защото не съм спрял, когато ми казал с показалеца да отбия. От там ми единият акт. Както и да е.

-          – Ето документите. И умната. – Приех го като пожелание.

Запалих мотора; първа – много бавно, втора – едва-едва; трета, четвърта с не повече от петдесет. Животът наистина е прекрасен. И защо беше цялото това бързане?