Страницата на Мариан Желев

Първата ми кола беше Рено 5. Звучи като легендарните „Трамвай №5” и беше също толкова легендарно. Поне що се отнася до моите преживявания. На него се научих да шофирам, ползвал съм го за безброй пътешествия. Имало е случаи, когато просто съм седял в купето, а навън вали пороен дъжд – колкото да слушам барабаненето на капките по капака и стичането на водата по стъклото. Палел съм го, за да отида до морето и после да се върна.

Книжка изкарах малко преди вляза в казармата. Но не я дадох на комисията във военното окръжие. Казах, че съм я загубил. Беше номер, на който ме научиха, защото книжката и паспорта ти ги прибират и ти връчват военен кетап. Вече не си цивилен, а обръснато строево говедо. И на още един номер ме светнаха: когато те спрат полицаи и ти поискат паспорт, а ти вече си войник, също казваш, че си го загубил и даваш само книжката. Е, те сигурно подушват, че си под крилото на армията. Но нима и те не са били там? Полицаите и армията имам предвид.

Седем години карах тази кола. Говорил съм й като на човек. Разбирах кога има нужда от по-високооктанов бензин и кога за облажване копнее за марково масълце.Тя, колата, ми казваше и кога е уморена и иска почивка и кога мога да настъпя газта до ламарината. Двигателчето й бе една шепа, като за малка кола, но ние с нея двамата се научихме да летим по пътищата. Хора край мен са се забавлявали, когато им обяснявах за диалога, който водим. Ала така обичах да правя – предметите имаха нужда да изразят своята духовност. И кой да им покаже пътя, ако не аз.

Специално този модел Рено 5 е произведен в Ирак. Разбира се не без намесата на французите и заводите, които бяха построили край Багдад. Чух още тогава, че иракчаните имали да ни изплащат голям дълг, който мисля и до днес съществува или е вече опростен. Но в края на осемдесетте те са били принудени да проявят отговорност. И понеже други са доили петрола им, към България са решили да се изплатят с коли. Ако не се лъжа бройката на внесените Рено 5 през 86-88-ма е около 60 000 хиляди. Тогава единствената автокъща у нас се казваше „Мототехника”. И ето как нежните френски колички започнаха да пъплят покрай коравите като наковални москвичи и около ладичките, които в тогавашните ни представи бяха елегантни, модерни и комфортни… Садамки – така им викаха. Лично поверени на българския потребител от Саддам Хюсеин и сие.

Хубаво е да спомена още нещо покрай този внос. В Ирак се правеха и модели Рено 5 за арабския свят. Които нямаха парно. Обяснимо – все едно да се произвеждат за Сибир коли с климатик. Клиенти на тези автомобили бяха най-вече египтяните. Но и на нас ги набутаха. Мототехника не подбираше. Важна е търговията. Хора, които попаднаха на такива пустинни коли, импровизираха с калориферчета в колата от типа „направи си сам”. Слава Богу моето Рено 5 си имаше парно.

Зимата, когато не палеше, му говорех. То се стопляше и буталата в цилиндърчетата се събуждаха. Е, как да не я обичаш тази колица – всичко на всичко тежеше около 850 кила с пълен резервоар. Имаше четири врати и когато седнехме четирима, амортисьочетата, които бяха като коктейлни сламки, омекваха.

Но иначе бе до нас постоянно. Най-вярно ми служи, докато бях в казармата – паркирано до оградата, реното чакаше само да се метнем и ни откарваше в Балчик или Албена.

Така и онази вечер, когато ни спипаха полицаите. С Гешев, Пешев и Васката избягахме вечерта от поделението и хукнахме към легендарната балчишка дискотека на плажа – „Кариби”. Аз карах, не пиех, но дивеех като за осмина. Ей така си блях намислил. А казват, че в казармата се учели пороците. Направих обратното – изучих ги по-рано и когато влязох бях абсолютен въздържател откъм пушене и пиене. Та надивяхме се ние в дискотеката и някъде преди три часа решихме да се прибираме в поделението. И хоп! – полицаи.

Балчишките полицаи са едно от най-заядливите и от скука винаги могат да ви намерят провинение. Дори заради това, че не ви е затворена безопасната игла в аптечката. От там имам отнесени най-много фишове и глоби.
Наднича полицаят в купето на реното и що да види: четири бръснати глави.

- Документите!

Готово, давам книжката.

- Абе, вие войниците ли сте?

- Войници!? Не-е-е.

Отговаряме в един глас, като пред строя.

- Я отворете багажника.

В багажника само по миризмата на кубинките можеш да познаеш, че не просто сме войници, а достойни за званието кашици. Да не говорим за дрехите, шапките, които скоро трябва да облечем на мястото на цивилните.

Обаче полицаят беше прекръстен, както се казва. Нищо не каза, върна ми книжката и измърмори нещо, което по-късно изтълкувах като „и аз съм бил войник, ама толкова нахакано не съм се държал.” А можеше да извика военна полиция, която щеше да ни организира прилична строева дискотека в гарнизонния арест.

Мисля, че точно тогава Гешев кръсти колата бебето – малка, симпатична и побираща всичката дивотия на онези години. Бебето беше нашето симпатично автомобилче – сладко, бежово, одухотворено, но пускащо от тонколоните Sepultura, Pantera и други предшественици Rammstein.

След казармата нямах пари за бензин. И много често съм оставял бебето на пътя, докато събера някой лев за два-три литра в тубичката. Не ме плашеше несигурността. Напротив, продължавах да си бъбря с колата. Четях книги в нея, ходех по Черноморието, целувах се с момичета на задната и на предната седалка. И каквото още се сетите.

Една вечер сънувах сън. Бях с баща ми в реното. Виждах как кабелите на колата минават по вратите, пода и тавана. Баща ми каза, че кабелите трябва да останат под капака.

Събудих се и не ми трябваше много време, за да разтълкувам съня. Поради обилното четене на книги стигнах до заключението, че човек трябва да оставя знанието под повърхността. Когато се съберете с някой приятен събеседник вие усещате присъствието му, духовитостта и бликащите от него емоции. Но не знаете кое и как ги захранва. И така трябва да бъде, за да се получи магията на взаимоотношенията. Пренесох тази идея върху писането на истории в литературата – винаги да оставям скрита техниката и енергията, която ме зарежда. Не че читателят няма да я усети, но на това си му виках висш пилотаж и ако успеех да го постигна бях щастлив – да оставя образите да говорят така, както като се качите в един добър автомобил, просто палите мотора и се наслаждавате на шофирането, без на всяка цена да отваряте капака на мотора.

Още повече заобичах бебето. Не бе най-здравата кола на света, но както казваше онзи индийски йога, който карал мотора си повече от два милиона километра: „Ако сляза от него ще се разпадне”. И при мен така – с годините бебето взе да сдава багажа и все по-често да приплаква за ремонти. Вратите му взеха да не се отварят и влизах през багажника. Веднъж охлаждащата перка даде на късо и колата за малко да изгори. Стартерът блокира и сутрин правих тренировки с нея – бутах я, за да запали. Но в моментите, когато ми бе нужна кола, й се примолвах, провеждах дълъг разговор с нея с обещанието, че на финала на поредното пътешествие ще й сипя 100 октанов бензин. Тя се наежваше и това проличаваше в работата на мотора. Газ! – докъдето издържи.

Преместих с нея багажа си във Варна. И изкара още една година. А тъкмо се стягахме за пътешествие до Германия. И точно тогава майсторът в сервиза произнесе присъдата си, застанал под стенда: „Дръпни се, че ще падне задният мост”. Толкова бе ръждясала горката, представете си.

Обявихме бебето за продан и го оставих в Пловдив. Запраших на пътешествие в Германия с друга кола. Видях бебето още веднъж, преди някакъв човек да го купи… за старо желязо и части.

Не мина много време и се качих на един широк, дълъг и мощен Опел Омега комби. Вътре в купето можех да играя тенис на маса със замах. Майсторът, който го поддържаше, му сложи име: „Гондола”…

Но това е друга добра история – за майстора имам предвид, който цяла Варна познава като Красьо Лудия.

Бебето навярно е вече претопено.

Баща ми си отиде през 2007-ма.

Саддам Хюсеин го очистиха.

Омегата и тя сдаде багажа, но аз станах баща на момче. И сега го уча на мокетената писта вкъщи да кара пластмасови и железни колички. После ще му обяснявам за кабелите.