Страницата на Мариан Желев

01.03.2014

Белот с гръмотевици

Filed under: Добри истории — Jelev @ 8:15

Рибни езера

На хижа Рибни езера планувахме две нощувки. Съобразявахме се с метеорологичната обстановка. На втори ден щяхме да направим кратък преход до Смрадливото езеро и до обед да се приберем в хижата. Според прогнозата в сайта на планинската служба времето нямаше да е за планина – буря, гръмотевици, дъжд.

Щеше да ни остане достатъчно свободно време. Отдавна имах желание да се отдадем на цял следобед в играене на карти. След разходката до езерото в хижата заварихме обичайните посетители – неколцина рибари, които по цяло лято киснат там. Хвърлят въдиците и през останалото време, общо взето, са на гроздова. Около петдесет годишни, вече станали нещо като задължителен елемент от хижата. Единият от тях се представи като бате Шок. Около петдесет, с глас като на земекопна машина – пушеше също толкова много, от което лицето му придобило пепелосив цвят. И кашляше – до такава степен, та ми се стори, че може я ретина да скъса, я някоя вратна жила. Не ми се вписваше в планинския пейзаж, на повече от два километра надморски височина. Но планината е сцена за всякакви таланти. Уговорихме се за карти – аз с Митака, а бате Шок със своя партньор от рибарството. Особен тип, който с напредването на гроздовата, акцентът му ставаше все по-силен и нищо не можеше да му се разбере.

Билотът е игра, която няма какво толкова да обяснявам. Въпреки това, от свои лични наблюдения, мога да вметна, че има един момент в играта, който я прави още по-провокативна, интригуваща и интересна – когато започнат закачките, подмятанията от рода на „Теб кой те учи да играеш карти?” и „Пита ли майка си дали можеш да казваш всичко коз?”. Ако тези „любезности” започнат да дразнят противника, да се носи духът на лошото настроение и обида, играта не се получава. Но намери ли се точната граница на закачка и другарско хортуване, са се получавали легендарни партии белот. Тази се очертаваше като една от тях.
Митака и Бате Шок се метнаха още от начало. Първо лекичко, понеже не се познаваха, но после яко се захапаха. „Ти тези валета с тор ли ги отглеждаш”, „Кьорав карти не играе” и т.н.

Бяхме седнали пред самия вход на хижата, под навес. Дори не усетихме кога небето стана като опушено. Над него дузина атомни централи се готвеха да включат електричеството. Ставаше страшно. Първата гръмотевица не ни извади от равновесие и ние продължихме да играем. Картите плющяха по масата. Движехме се равностойно. бате Шок пишеше, което Митака определи, с оглед на тона, като нечестно и е крайно време да вземем тефтера в наши ръце. Което бе обида за нашия противник – беше наистина много честен – и в броенето, и в писането, и в играта. „Да ми изсъхне червея на въдицата!” – дереше се бате Шок и го удари на закачки свързани с по-младата ни възраст.

От небето заваляха оловни капки, които падаха по земята с тежестта на камъни. Пороят не бързаше. Първо се развилняха гръмотевиците. Горе по билото… направо не ми се мислеше. За пореден път благодарих на Метеорологичната служба към БЧК за точната прогноза.

Една гръмотевица се заби в земята до бунгалото пред нас. Контактът, току-над главите ни, изплющя и задимя. Като по команда ние се пренесохме в столовата, където раздаването продължи. Три на три – играта бе в разгара си. Митака и бате Шок не спираха закачките. Наистина, има такъв момент в тази игра, както и в таблата – онзи, който надприказва другия, обикновено печели играта. Заради настроението, хъса, мерака – сякаш картите отиват при него. Хрумна ми, че даже лошото време можеш да предизвикаш с мерака и настроението си. Терца след терца, петдесет, сто, каре. В същото време гроздовата и виното се лееше. От което другият ни противник ставаше все по-неразбираем.

- Па я що не ви бегам. Шот съм пас. После я ще ви натирбушоня.
В хижата започнаха да пристигат окъснели туристи. Мокри, изплашени и разправящи за нечовешки условия в планината. Горе, викат, е страшно. Гръмотевици се връзвали направо на възел.

В това време бате Шок бе станал прав, за да си изиграе седемте кари. Имах чувството, че картите плющят по-силно от гръмотевицити навън.

На Митака му се пиеше розе, но в лавката нямаше. Затова си купи една бутилка червено и една бутилка бяло вино. Смеси ги и розето се получи. Пред мен имаше чаша с бира, вино и гроздова. Трябваше да проверя вкуса в устата си, за да разбера какво пия. Бате Шок пушеше като английска фабрика от деветнадесети век. Гласът му бе останал само с една струна – най-дебелата и силно разстроена; боботеше и се дереше. Ако се стиснеше за гърлото то ще залепне или скъса.

Пристигнаха трима англичани, към шейсетте. Единият нисък, плешив, другият висок и прегънат и един едър, пуфтящ. Супер екипирани, като за Еверест. Започнаха да разказват на другите, че на билото залягали, когато удари гръм. И не смеели да станат. Гръмотевиците били във формата на кълбета. Пиха по две бири и всичко си дойде на мястото. Някой извади китара.

Четворката ни продължи да играе, но страстта, след четиринадесет игри някак потъна на дъното в чашите ни. Митака и бате Шок вече се удряха по рамото. Тостовете летяха един след друг. Захапката от играта поотслабваше. Както и бурята отвън. Загубихме в крайна сметка с една точка, но удовлетворението от емоцията ме държеше. Обичам такива маратони. Особено когато всички страни накрая са доволни.

На сутринта с кафето подготвихме маршрута. Трябваше да побързаме, защото по обед пак даваха лошо време. Следваща дестинация – хижа Семково. Взехме си довиждане с бате Шок. Последна закачка с Митака.

След час бяхме на билото. Нямаше следа от облаци. Времето, ясно, невинно. Което в планината е относително. Всеки момент можеше да изплющи гръм. Както и стана. Но ние си бяхме виновни. В подножието на връх Вапа имаше обхват за телефоните. Да чуем този-онзи, децата … половин час. Облаците се покатериха в планината и превзеха небето. Дори не можахме да се насладим на Вапските езера – чудно място иначе. Буквално се затъркаляхме надолу към гората.

Градушката ни пипна по средата на пътя. С гарнитура – гръмотевици, които направо цепеха камъни над главите ни. Така ни се пада, викам си – вчера цял ден играхме карти и бяхме като статисти на идващите изплашени хора в хижата. Но ето че сега вероятно някой хвърля луд зар на табла и нарежда, за да му върви. После кажете, че не влияем на времето. Картоиграч и табладжия – първи братовчеди на всички стихии.

В хижа Семково вече печеше слънце. Хвърлихме мокрите дрехи и метнахме нов белот. С друг страстен играч – Милко, хижарят. Но това е друга история. Както и за загубените полски туристи, които заварихме там. Ще кажа само, че този човек, Милко, прави най-добрата картофена яхния. И дюлева ракия.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .