Страницата на Мариан Желев

Заварих братята под формата на окъсана книга, върху която се разписваха химикалки, късаха се листчета и прочее поражения. Корицата бе твърда – можеш дори да чупиш орехи на нея. Страниците поомачкани и наплюти. Доста народ я бе прелиствал. Още не знаех кои точно са братя Грим, но след като придобих могъществото да чета, взех книгата и я не я пуснах няколко години.

Детство на село – почти като покана за рая. Градина, животни, два декара място, в чиито граници никнеха малини. Кокошки, пуйки, магаре и вярно куче на синджир. Външен кенеф, стогодишна къща, селски хляб с дебела кора и безгрижие – до корените на подсъзнанието ми в момента.

Та за братя Грим – единствената книга в къщата. За децата, за всички внуци. Сигурно и на баща ми са чели от нея. А баба Марийка и дядо Борис, от време на време, си разписваха химикалите на нея. Или по-скоро химикалът, моливът – в единствено число. Книгата също бе в единствено число. Старо, бедно село – някъде в покрайнините на Добруджа. Но пък богато детство. Сигурно се повтарям.

Повтарях и приказките. Непрекъснато. Беше ми интересна самата книга – със следите от миналото – подгънатите и скъсани страници, омазаната корица, надрасканото, приличащо на следи от варненски джигити, които ходят нощно време на паркинга на Метро и драскат паркинга с дрифтове. Такива работи.

Братя Грим за мен са като нощна лампа – винаги осветяваха пътя на моето детство. Толкова обичах приказките, че когато пораснах започнах да измислям свои. Баба Марийка, на която съм кръстен, често ми четеше от книгата. Ако беше изморена, заспиваше на средата на приказката. Събуждах я, за да продължи. Нищо, че я знаех наизуст.

Дядо Борис слушаше Христо Ботев. Старо радио, което загряваше доста време, преди да зазвучат гласовете от него. Беше огромна щайга, с овални форми и масивни копчета. С брат ми си играехме често, разхождайки стрелката от Москва до Берлин и обратно.

Дядо, лека му пръст, беше ветеран от войната. Но никога не го чух да говори за война. За разлика от баба, която обясняваше как се е бил в Чехия и т.н. По онова време той се върнал временно в село. Трябвало отново да тръгне с пушка на рамо.Хубаво, но са се залюбили с баба ми и нещо се отнесъл. Зарязал Отечеството в името на любовта. Годеж, любов – преди средата на миналия век. Пристигнали военните.

Страшна работа – дезертьорството се наказвало със смърт. Пра-пра дядо ми Кръстьо, баща на прадядо ми Жельо, който е баща на дядо ми Борис, заклал агне, направили банкет на военните и всичко се оправило. Дядо ми метнал пушката на рамо и тръгнал пак да пердаши немците.

Битката за оцеляване на моята книга трябва да е била жестока. Химикали на село са се използвали рядко – да се разпишеш някъде и толкова. Затова са позасъхвали поради честа неупотреба. Нямало е хартия и от време на време се е налагало да късат листчета от братя Грим. Но приказките си стояха там. Завариха ме в зората на моето детство.

Окопавах се в коша – на двора, където събираха царевицата за животните. Правех дупка и се скривах да чета.

Програмата също се казваше Христо Ботев. Мога с точност до милиметър да възпроизведа надписа – извивките, почерк на радиото. Беше ми повече интересно да гледам как дядо застава до говорителя и слуша. Все едно на всеки десет секунди от там се произнасят присъди. Така е, мисля си сега, когато си ходил на война. Струва ми се, че точно по онова време радиото масово е навлязло в живота на хората.

Та дядо Борис слушаше с огромно внимание. Нищо интересно за едно дете – бюлетини, партия, прогрес. Но аз гледах дядо. Приличаше ми на герой от приказка, който живее със своята любима играчка.Крепи го и по някакъв начин го кара да се чувства силен. Едва след като изслушаше протяжните новини той ставаше и се захващаше с работата в двора.

Пораснах. Събориха къщата, радиото изчезна. После продадоха мястото, но известно време братя Грим се въртяха из апартамента в Добрич. Докато и тя не изчезна един ден. Не ми е мъчно. Запомних много добре корицата, страниците и надрасканото с химикал.

Имах огромно желание да си спомня нещо, когато в казармата, на пост написах първия си разказ, при минус 17 градуса. Спомен за онази книга. Точно в това време. Носехме едни опикани от предните постови габини, ръцете на голо лепнеха по студения калашник. Добруджанският вятър пилеше чертите на лицето ми. Пазех родината, но сърцето ми искаше да се излее. Извадих химикалката и пробвах да пиша в тези нечовешки условия. Мастилото беше замръзнало. Пробвах да го разпиша по тефтера. В този момент лампичките в главата ми сякаш загряха.

И се почна.