Страницата на Мариан Желев

14.03.2014

Буря в Тюленово

Filed under: Добри истории — Jelev @ 10:13

буря-Тюленово

Ожених се за Тюленово през 91-ва. Намирах се по онова време в Морския клуб между фара и селото. Един от парашутистите ме заведе до скалистата брегова ивица. Влюбих се, предложих дълъг съвместен живот на вълните, морето, слънцето, скалите, селото. Прие. Имам и снимки. Много снимки, които ще опиша.

А сега сериозно:

В който и джоб да бръкна, мога да изкарам различна история за Тюленово. Като започнеш от първото посещение в кръчмата на бай Гиньо, да минеш през Ницше, Достоевски, Оруел и т.н., които четях на камъка до вълните, та да стигна до русалките, които съм ловил с вдигната лява вежда. Да не забравя и слънчевото затъмнение, когато по брега се бе наредил маса народ да зяпа как лястовичките се блъскат в скалите.

Голяма част от тези истории – сега ми прави впечатление – са започнали да се вливат една в друга. Сигурно на стари години всички ще станат едно цяло и аз ще съм щастлив, че с тях ще ме изпитват пред портите небесни.

Но точно тази история няма как да я пропусна.

Катунът тръгва от Варна. Натоварени три коли – народ, палатки, лодки, чували, храна, дърва, месо, бира, хладилни чанти, хавлии и тук-таме стърчи харпун, въдица, кеп, гребло. Обадили сме се на цяла България и останалия свят, че тръгваме да опъваме палатките в Тюленово. Така се прави. Пещерняците ме научиха. Който дойде – дойде. Останалите ще слушат легенди. И обикновено пристигаха – от всички краища. Кой на стоп, кой със самолет, други с парашут, а има и такива, които и от водата изскачат (напомнете ми в края да изтрия тези последните, защото прекалих с хиперболата).

Стигаме до Тюленово и подобно на десантчици започваме да разпъваме палатките, мятаме вътре чувалите, оправяме в същото време и колите, защото и там ще спят хора. От време на време отпиваме от гуменката (двулитрова бира в пластмасова бутилка). Един подготвя огъня, друг помага за палатките, трети се е вцепенил пред брега и моренцето направо му бае против уроки. Пече – силно, юлско слънце. Денят е дълъг, но и ние имаме намерение да лагеруваме доста време.

Точно по това време гранична полиция не обикаляше брега, като сега, да прави забележки на децата на природата да си обират партакешите. Екологията не беше PR, проект на конкретна хотелска верига и институция, зад която се крият бетонни намерения. Знаехме си, че след всяко лагеруване боклукът се носи директно в кофите в Каварна или дори във Варна. Интелигентно, просто, естествено. А не, както днес, едва ли не те карат да влезеш в панелните кутийки, да ядеш поголовно на шведска маса и после задължително да си пускаш водата в тоалетната.

Да се върнем към естествения текст. Катунът е пристанал на брега. Даже някой вече се пробва за риба. Всеки прави каквото му душа пожелае. А на Тюленово душата си е у дома и прави каквото си прави в къщата – отпуска се. Палатките са на пет метра от скалата; огънят е натъкмен, скарат подготвена, гуменката ни е светнала, че е време за салатка.

Следихме прогнозите. Щеше да вали. Щеше да вали много. Щеше да има порой, буря, гръмотевици. Но времето в Тюленово не е като в планината. Завали ли – можеш да скочиш в морето. Водата е особено приятна при дъжд. Ако гърми – нека; ще му намерим лесното.

Запалихме огъня и метнахме скарата. Музиката бръмчеше някъде от колите. Започна да се събира народ. Не помня кой откъде какъв влак/автобус/самолет е хванал. Само предупреждавах народа да не прави прекалена реклама на мястото, защото тук коконите, кретащи да се докопат до спа-почивка, уелнес туризъм, могат да се качват в колите си и да отпрашват към Златните и други екзотични пясъци.

От време на време поглеждах небето. По причини, които ще обясня след малко. Първо няколко облачето се струпаха. Окуражени от спокойствието към тях се приближиха още неколцина. Скоро камарата набъбна и засенчи слънцето. Появи се вятър, който докара малко хладинка, но и аромат на задаваща се буря. Бурята мирише на отворен с боеприпаси склад.

Ние си карахме по Тюленовски – голи до кръста, с кърпи на главите, подскачащи като индианци около огъня и прегръщаше се всички, постоянно, като за цветна снимка.

Небето застрашително притъмня.Слънцето отдавна не се виждаше. Започна да ни прави впечатление страшилището над главите ни. От прекомерното струпване на облаци, въздушното течение и студен, охладено от студения фронт – облакът заприлича на глетчер, на замръзнала вода, която – аха! – да пипнеш с пръст. Дотам бе натежала и се канеше да не връхлети.

След малко започна едно ръмжене, боботене и удряне като зад метална стена с голям чук. Бурята идваше. Но на кой му пука. Част от дружината взе да снима стихията над главите ни. Направих и аз снимчица с фотоапаратчето, но после ме дръпнаха да вадя от огъня пилешките пържоли.

Първо закапаха ситни капки. Ние не обърнахме внимание. Те станаха едри, настоятелни. Ние продължихме да пеем и да се обичаме. Накрая небето не издържа и ни поля с ведро. За нула време огънят изгасна, а ние заджапахме мокри по скалите. Пробвахме да се скрием в палатките, но те течаха като гевгири. Някои се скриха в колите, където наистина бяха защитени.

Извиках на всички да тръгваме към дупката – нишата в скалата, където ще бъдем защитени и на завет. Бе излязъл вятър, който брулеше към морето. Затиснахме палатките с камъни, за да не ги отнесе.

Дупката, нишата, апартаментът – представлява отвор в скалата, гледащ към скалния мост. За да се стигне до него се минава по ръбче, което не е като ескалатор. Особено когато скалата е мокра. Намира се на около седем-осем метра над водата. Отворът е малък, навеждаш се и влизаш в едно разширено пространство, където почти можеш да се изправиш. Там могат да спят седем-осем човека, макар да сме натиквали и двадесетина. Отвън има нещо като естествена тераса с навес. И още една особеност. В продължение на стотици хиляди години морето е дълбало скалата под дупката. Самия бряг е придобил леко наклонеа форма, като горния край виси подобно мачта на кораб. Та когато силна вълна се блъсне в брега, дупката остава непокътната и само пръските минават под нея, обратно към морето. Все едно наистина се намираш на носа на кораб, който се бори с вълните.

А морето наистина се бе разсърдило. Сякаш светкавиците, които се забиваха в него, зареждаха допълнително енергията му. Слънцето, като че изплашено, побърза да изгрее. Ние трябваше да се оправяме в бурята с фенери. Аз не бързах в началото. Ще обясня, както обещах по-горе. Бурите винаги са ме привличали. Като магнит за окото ми са. Изпитвам особено страхопочитание и в моменти на лудост дори черпя вдъхновение от досега си с тях. Имам предвид творческа лудост. Бурята винаги надминава опита на най-добрия творец да пресъздаде природата в себе си. Можеш само да се учиш. И най-странното е, че хем ти се гледа, хем знаеш, че е опасно. Това привлича. Да не говорим за адреналина, който е амброзиевият сок на цялото това усещане.

Събрахме сухите одеяла, грабнахме по някоя дреха и бутилка и тръгнахме да слизаме към дупката. Взаимно си помагахме. Не е приятно да паднеш в морето при тези метеорологични условия.

Сместихме се всички в дупката, хвърлихме мокрите дрехи и се наредихме като на представление на скалната тераса да гледаме стихията. Тази нощ щяхме да прекараме в дупката. Спал съм много пъти вътре и най-хубаво е при изгрев. Но дотогава имаше доста време. И бурята трябваше да се налудува. Ние й отдадохме нужния респект. Не бях виждал такова чудо. Приписахме го на силната жега от последните дни. Покрай това на някой му се припи бира.
Вътре в пещерата има естествени скални рафтчета, където се палят свещи. Обстановката заприличва като в параклис. Човек го избива на мълчание и съзерцание. Отвън бучи и гърми, а ти си се сгушил до любимата в спалния чувал. В утробата на природата си. Защитен.

Сутринта… тук бих искал да се примоля за малко помощ, защото да описваш морето на Тюленово рано сутрин след буря е като да си на изпит в университет. Аз не съм бил, затова ще карам както си знам още от времето, когато от пещерния клуб за първи път си лагерувахме в дупката. С кафе в ръка, загледан в изгрева. Морето като постлано – тихо, кротко, също обелена ципа. Едва-едва се надига. Делфини, делфини… извика една пробудила се душичка от пещерата, подала глава, вероятно привлечена от аромата на кафе. Цялата тумба се нареди на ръба на скалата да гледа изгрева, делфините.

Горе в лагера все едно стадо бизони бе минало. Разпилени палатки, багаж. Прибрахме ги и заковахме отново колчетата. В чувал събрахме разпилените боклуци, застопорихме по-леките предмети и се подготвихме да слизаме до плочата. Морето ни привличаше. Очертаваха се няколко горещи дни – дълги като представата ни за добре прекарано време.

Нещо трябваше да си припомням и да изтривам в края. Не искам. Предпочитам да оставя легендата за Тюленово жива. Сигурно съм наредил едни думи, които не отговарят на конвенционалната реч. Но отидете и вие в Тюленово, та да видим дали ще ви се говори изобщо. И много-много не разказвайте, току-виж любителите на Слънчев и други претъпкани с фалшива светлина брегове се домъкнали да търсят пясък, пържоли, спа.

1 Коментар »

  1. Много хубаво написано!!!Поздравления!!!

    Comment by ЦОНКА АТАНАСОВА — 17.03.2014 @ 8:15

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .