Страницата на Мариан Желев

Отворих очи и видях, че се намирам в кола. Звучеше позната музика. Надигнах се колкото до фиксирам останалите автомобили. Бяха толкова много, че отново ми се приспа. Свих се на задната седалка и пот…ънах отново в съня.

Първото ми посещение в Русия. Няма да забравя думите на Лена (Елена Звягина), че Русия не е Москва, Русия е Санкт Петербург.

Кацнахме в Пулково през един юнски следобед. Самолетът кръжа известно време около летището, за да уцели точния заход. После проверка на документите и най-после прегръдка – руска прегръдка, която идва от много далеч. Сигурно ще ми се наложи и нея да описвам някой ден, понеже зарядът в нея…, но засега ще се съсредоточа върху най-важното.

Първото, което исках да видя в Петербург бе музеят на Достоевски.

Оставям настрана дворците, палатите, залите, Ермитажа – още ми се вие свят от думи като огромни, грамадни, величествени и всичко, което Русия си има. Но Русия за мен е Достевски – първо и най-важно. Навярно много други мислят така. Но сега аз ще искам да ви съпроводя в този осъществен сън. Моят Руски сън.

Паркирахме колата в страничните улички. Музеят на Достоевски е наблизо. Първо ми направи впечатление, че за да влезеш, слизаш под нивото на улицата. Възрастна рускиня ни обясни откъде да минем. Купих си тефтерче. Тефтерчето на писателя – типична туристическа покупка за няколко рубли. За записки и за спомен. После се потопих в атмосферата – не на музея, а в усещането, че тук е живял един велик автор.

Казват, че нощно време духът ми още бродел из стаите – толкова неспоен е бил. И винаги си избирал къщите с прозорец срещу църква. В тази къща са написани „Братя Карамазови” и „Дневникът на писателя”. Шапката му, фрака, тетрадките и дори папирусите стояха на масата. Проста, обикновена обстановка, в която можеш да търсиш истинския дух на литературата. Стоеше ми се дълго, да не казвам години в тази къща. Толкова бе напоена с присъствие, че исках да направя някакъв вид специално обръщение към останалия свят под общото мото: ”Скромността е богатството на духа”.

От всички градове, в които съм бил в света, Санкт Петербург сякаш е акумулирал най-силна духовно енергия. Не е само заради Достоевски, нито заради златото, големината и събраното изкуство. Там като че ли човечеството е решило да съхранява своите най- дълбоки спомени, които ще потърси един ден за своето спасение. Всичко, до което е стигнал духът, вярата, истината – е записано по стените на улиците, църквите, сградите, музеите.

В една книжарница на два етажа с кафене намерих малка и много скъпа книжка с персонажи от руската митология. Конкретно нея търсих. И още по-конкретно – Богатирите. Това са персонажи от един мой детски сън, повтарящ се толкова пъти, че по-късно, след прочита на теориите на Юнг, го определих като емблематичен за целия ми живот. Той казва, че това са онези сънища, които са нашата черна кутия от бъдещето, съдържащи цялата информация за живота ни.

Сънувах го непрекъснато Богатирите в небето – смееха се с гласа на гръмотевици.
С Елена се познаваме от деца. Тя е прекарала детството си в България, след което се прибира в своя роден град – Кемерово, южен Сибир. По-късно се мести в Санкт Петербург. Винаги ми е припомняла, че като малък много често съм споменавал, ни в клин, ни в ръкав, че в предишния си живот съм бил руснак.

Нищо не си спомням и тук не мога да дам разумно обяснение на тези мои думи. И все пак Богатирите от онзи мой сън сякаш са хората, които бих искал да говорят вместо мен.

В приятелски разговор, провел се в Берген, Норвегия, където Елена живее в момента, ме попитаха в коя държава искам да емигрирам, ако се стигне все пак до това. Директно отговорих – в Русия. Но с уточнението, че не в голям град, а в деревня – руско село с големи ниви и сламени къщи. Ако в душата ми има напластявания от предишни животи, то първият трябва да е бил именно в Русия. Мога да продължа описанието, но тук ще се придържам към кратката форма на споделяне.

Елена живееше в малък и нов квартал на Петербург тогава, намиращ се отвъд околовръстния път. Веднага ми направи впечатление името му: „Бугрьi” (можете да го откриете на картата). Попитах я дали знае защо се казва така, но тя не можа да отговори. Не е било случайно, сигурен съм.

Относно Петербург – град, който не можеш да забравиш. Причините са хиляди. Въпреки това за мен емблематични останаха срещите с типичните руснаци. И рускини – като леля Таня, с която преборихме цяла бутилка „Зельоная марка”. Не че съм толкова горд с пиенето на водка, но начинът, по който ни посрещна, средата и руската традиция се отрази на заглавието, което сложих на историята. Леля Таня е едра рускиня, женена за военен. Сама си бе правила сьомгата,
специалните хапки от препечен хляб, краставички, яйце, чесън и херинга. А когато разсипах от „зелената марка” и понечих да запуша бутилката, тя махна като една типична рускиня с думите: „Защо го правиш, няма смисъл, ние ще я изпием”. И я изпихме. После пяхме песни и не можахме да си обуем обувките на тръгване.

Пробка – на руски означава задръстване. А българската дума задръстване на руски звучи като… дехерметизация на стомаха или казано направо: диария. Много често попадахме с колата в задръствания. Тогава имах възможност да разгледам града. Дори не толкова успешно, както когато се возихме на лодка по Нева река.

Унасях се – унасях се толкова силно, че накрая заспах. Легнал съм на задните седалки. Попаднал съм в много дълбок сън, в който като че ли за миг зърнах моите Богатири. Надигнах се – дали в сън или наяве. Намирах се в Русия. Отново затворих очи с кратката молба задръстването да продължи още малко. Чувствах се спокоен, като у дома.

И в тези описания не вкарвам нито грам идолопоклонничество. Това е приоритет на политиците. Русия е част от душевността ми. А и като се замисля – част от тази на много други хора. Стига да намерим смисълът на доброто пожелание в тези думи.