Страницата на Мариан Желев

В началото на септември есента се появи буквално зад ъгъла. Промяната на времето стресна черноморците и те си облякоха пуловерите. Ние с Митака отворихме шкафа и изкарахме раниците. Набутахме набързо багаж, храна и тръгнахме към планината. По пътя щяхме да мислим маршрута. Е, не е ли прекрасно! Картата е в колата и ние звъним на хижите в централен Балкан. Оказа се, че хората и оттам са се дръпнали, заради лошото време.

Годината е наскоро, 2012-та, датата – 6-ти септември. Пада се четвъртък и се събират няколко почивни дни. В една известна степен планинарството е вид благороден алкохолизъм – трябва ти повод, за да се отдадеш на страстта си. Ферментацията на емоциите при чист въздух са особен вид дестилат, който отлежава дълбоко в дъбовото усещане за хармония и дълъг, житейски послевкус.

Някъде преди Велико Търново решихме: Спираме в Рибарица и се качваме нагоре. Така и стана. Паркирахме колата в най-дългото българско село. Преоблякохме се, обухме се, екипирахме се добре. И хванахме баира. Буквално за норматив – като невидели планина. Без почивка, кажи-речи, само тяга нагоре. Но с Митака е така – правим юнашки преходи и после не можем да си отлепим залепналите за краката чорапи.

Горе, по билото, времето ни хвана. Студ, вятър и постепенно спускаща се мъгла. Гъста като втасващо сирене. Не знаехме къде се намирахме. Решихме да си облечем дебелите дрехи. Тъкмо го направихме и пред нас – хижа „Ехо”. Събухме обувките и влязохме на топло. Вътре – хижарят и готвачката. Туристи – няма. Но веселба в планината става и от един човек, стига да знае как да общува със себе си. А камо ли повече.

Все пак прагматизмът ни подсказа, че ако и утре времето е такова, никаква планина няма да видим и ще си стоим в хижата на топло и на салата. После – обратно към Варна. И пак ще сме доволни.

Температурата падна до минус четири градуса. Прогнозите са относителни в планината. Може и щеше навярно да е студено, но ясното време бе в ръцете на небесното царство.

Хижа „Ехо” се намира на ръбчето на билото. При ясно време се вижда едва ли не целият Балкан. Подобно на хижа „Козя Стена”, „Дерменка”, „Мазалат”, а защо не и „Заслон Ботев” – всичко е като синджир опънато. Ние с Митака бяхме именно затова тук, да закачим духовните карабинери на този траверс и да се придвижим до хармонията на планината.

Сутринта станахме в шест. Без каквото и да е предчувствие погледнах през прозореца. И видях онова, което всяка душичка навярно иска да зърне, ако се събуди след земния (зимния) си сън: кристална гледка, приказна планина, ярко доказателство за присъствие на светлина. Не се стърпях и излязох отвън.

Термометърът все си показваше минусови температури. В планината, а и не само, студеният въздух отваря гледката. Няма ги летните изпарения и мараня. Балканът се бе ширнал като на длан. А връх Вежен, който се канехме да покорим, сякаш бе на една крачка. Толкова чист, ясен въздух!

Пихме кафе с Митака, метнахме раниците на гърба и тръгнахме. Беше някъде около седем часа. Крачката ни бе бърза, пътеката ни предлагаше възможност да се насладим на гледките. Да, тревата бе замръзнала, а когато минавахме покрай храстите, от тях се сипеха ледени парчета. Но слънцето все повече превземаше небето.

На връх Вежен (2198) се качихме за около два часа. Кратка почивка. Пиеше ми се още кафе и изкарах газовия котлон. Сандвич да се подкрепим и малко снимки. И точно тогава се зададе един от най-странните образи, които съм срещал в планината. А за повече от двадесет години трамбоване, бъдете сигурни, планината ме е сблъсквала с образи нефигуриращи в каквито и да е каталози.

Викаме си с Митака: „Това ще да е жилав, върл планинар”. Походката му бе стегната, прибран един такъв. С брада, слаб и по къс ръкав. Носеше малка раница. Един от онези маратонци сякаш, които за три дена могат да качат двеста върха.
Спря се до нас, както си бяхме до бетонното блокче на връх „Вежен”. Поздравихме се. И взе да ни разправя. За първи път качвал върха. Бил от Тетевен и снощи се напили на хижа „Вежен”. Напил се като Казак. Решил рано-рано да избяга, защото с чорбата сутринта сервирали и ракия. Писнало му било. Зарязал компанията – били повече от сто човека, тъй като на хижата имало празник за 6-ти септември. Дичо, така се казваше. Липсваха му предния ред зъби. Докато говореше, особено при по-емоционалните моменти, хвърляше слюнка и нищо не му се разбираше.

- А сега, момчета, да се почерпим.

Дичо свали раницата от гърба си. Викам си, сега планинска вода ще пием. Но съдейки по рядката му цедка в устата – едва ли.

Изкара три пластмасови шишета – едното с гроздова, другото със сливова, третото – бира. Никаква вода. Само ни сподели, че е на четиридесет и две години.
Направихме си снимки за спомен. Ние специално го снимахме с неговия фотоапарат, за да покаже после, че е качил връх „Вежен”. После с Митака поехме надолу. Оставихме Дичо да си допива сам.

В никакъв случай нямаше да слизаме до хижа „Вежен”. Това означаваше да се простим с хармонията и спокойствието на планината. Поехме през „Пъпа“ към хижа „Бенковски”.

Още от високото чухме провлачен вой, почти като на вълк. Ако не бяха нотките на уплаха във воя, сигурно щяхме да се ококорим. Хижа „Бенковски” е в гората. Тъкмо навлязохме и видяхме оплетено със синджира си куче в дърветата. Скимтеше, виеше и бе готово на самоотбрана. Решихме с Митака да го оставим, макар да ни дожаля. Не беше публично (улично) куче, а истински бял расовец. По очите му се познаваше, че последните му няколко часа не бяха щастливи.

След десетина минути стигнахме хижата. Ударихме камбаната, но никой не излезе. Взехме да надничаме в кухнята, в помещенията. Нямаше никой. А очевидно стопанинът бе тук, тъй като лампите работеха и в печката на кухнята имаше недогорели дърва.

- Ехо, има ли някой! – викахме с Митака. Хижа „Бенковски” мълчеше.

Накрая го открихме – хижарят се бе проснал на леглото в стаичката до кухнята, завит през глава с родопски одеяло. Свирех, виках му – умрял е, викам си. И тогава той надигна глава. После стана. Пъргав за петдесетте си килограма. Най-много шейсет да са. Още неизтрезнял. Посрещна ни иначе. Сядайте, вика, на масата. Хвърли дърво в печката. Сложи една тенджера, изсипа боба, наля вода, пи една бира и пак се омагьоса.

С Митака разбрахме и се ориентирахме в ситуацията. Кучето, хижаря и т.н. Пихме по бира и му казахме, че ще се оправим. Той легна и се скри пак под одеялото. Беше ни обяснил вече, че на обяд пиел две ракии, после лягал да спи. После пак ставал, слагал дърва в печката и пак пиел две ракии. Междувременно пушеше едни люти цигари, които си правеше с допотопна машинка. В първия момент си помислих, че е брал билки. Не бяха, а едро смлян тютюн, от който можеш да се разплачеш, ако само го помиришеш.

В следващите няколко часа с Митака станахме господари на хижата. Първата ни задача бе да приберем кучето. Взехме храна с нас, за да го прилъжем. Заварихме го в същото състояние – скимтящо, дърпащо синджира и борещо се в гората. Говорехме му, успокоявахме го, накрая то ни прие за свои. Успяхме да освободим синджира и да го поведем към хижата – път, който то много добре познаваше, но въпреки това се дърпаше. Вързахме го до един навес и отидохме да си нагледаме хижаря. Кротко си хъркаше.

Посрещнахме първите гости – брат и сестра, цепещи тишината с кросов мотор. Пихме бира, която намерихме в склада. Казахме им, че бобът още не е готов, но те не бяха гладни. Бъбрихме около час, за кросови мотори, пътешествия, веселби. Те ни благодариха, ние прибрахме парите от биричките в касичата на хижата и изпратихме гостите. Беше доста екстремно изпращане – форсираха моторетката по баира и по едно време жената се изсипа от нея. Наложи се брат й да се връща, за да я прибира.

Следващите гости бяха четирима студенти. Веселяци, планинари – от онези, дето скитат по всички баири, екипирани, снабдени със всякаква електроника, JPS- и и прочее. Интелигентни и в същото време открехнати за простотия, виц и веселба. Надушихме се, както се казва. Сипахме им боб и точно тогава хижарят се събуди.

Още не беше изтрезнял, но компанията не можеше да изтърве. Взехме да си разказваме вицове. И така до малките часове на нощта. Хижарят пак се омагьоса. Зави се с одеялото и този път хъркането му трябва да се е чуло отвъд билото. Въпреки това се сети да каже кой в коя стая ще спи и да изкара одеяла, чаршафи и други загрижености, присъщи за работата му.

С Митака допихме някакво старо вино, останало в хижата, излюпихме всичките тиквени семки, които носихме. Изпратихме студентите да спят и отидохме да нагледаме кучето отвън. Луната – пълна, звездите светят като ангелчета. Райско небе. Пушихме по цигара и отидохме да припалим печката в стаята, защото студът взе да се спуска.

На сутринта – кафе, зъби, студена вода за събуждане. Хижарят, учудващо, бе станал преди нас. Хранеше кучето. А ние с Митака мислехме да го сваляме долу в Рибарица, за да го дадем на някой съвестен стопанин. Но кучето, отвързано, се въртеше около хижата. Стана ясно, че наскоро братът на сегашният хижар се споминал. Той го заместил. Кучето си оставаше вярно.

Тръгнахме обратно към Рибарица. Шестнадесет километра ги взехме за малко повече от три часа. Питайте ме какво темпо сме държали, всред камънак, планинска пътека и черен път. Пристигнахме в другия край на най-дългото село в България. Трябваше да вървим още десет километра, за да стигнем до колата.

Абсурд! И сякаш като по поръчка пристигна едно маршрутно бусче, тръгващо от Тетевен до Рибарица. Остави ни за по левче до Хайдушки кладенец. Студена вода за краката, очите и ръцете. После се преоблякохме и тръгнахме към Варна.

Зарекъл съм се, че когато един ден стана хижар, чаят за туристите да е безплатен. И не само – лично ще бера билките та да се знае кой е правил отварата за отмора и уют.