Страницата на Мариан Желев

Когато прехвърлихме 89-та масово започна да се издават книги и автори, до които ни бе забранен достъпа. Наред с това се отваряха нови и нови книжарници. Изобилието от книги стана голямо, цветно и сякаш започнаха да ни го обясняват като един от бонусите на демокрацията.

В същото време хората не знаеха какво да правят със старите томове на Тодор Живков, Брежнев и разните поръчкови романи, ретуширащи комунизма и славата на партията. Покрай тях към вторични суровини тръгнаха и много други книжни тела, свързващи се с миналото ни. Изобщо циклонът на промените издуха наред с идеологията и концепцията, криеща се по начало в книгите, и самата представа, че те са нашето духовно островче. Розовите романчета станаха модерни, наред с цвета на чорапите, колите и шоколадовите яйца, които вече не се продаваха само в „Кореком”.

Мен демокрацията ме завари в банята, докато се бръснех. Именно по това време трябва да ми е набола първата брада. В едно със съзряването пристигна и интересът ми към книгите. Да имаше едно лесно щях да си ги купя всичките. Но трябваше да работя само за това. Евтините романи оставях настрана. Целта ми бе по-сериозната литература: Първите издания на Солженицин – като пример. В библиотеките не можех да ги намеря.Чаках някой приятел да си ги взема и с надеждата да му преотстъпя свои заглавия получавах интересното четиво.
Стихията на промяната посегна и на някои изконни ценности, наторили иначе обилно духовността ни. Томове на Достевски и Джек Лондон, на Толстой, на Юго, Балзак биваха пращани в мазето, ползваха се за подпиране на маса, шкаф, бюро или в по-добрия случай отиваха във вторични суровини.

Първото ми посещение в пункта за предаване на хартия завърши… с цял чувал. За кратко пунктът се превърна в моята нова книжарница. Маса народ взе да извозва буквално книгите си към фургоните, да взема по някой лев, който да харчи в маркетите със съзнанието, че е направил добра сделка. От друга страна изкупвачите ми казваха, че близките на починал продаваха цялото му имущество, а книгите отиваха на вторични суровини. Никой не се вълнуваше доколко е ценна книгата, трябва ли да попадне за претопяване и т.н. Времето беше динамично. Рамбо беше добрият герой, а СССР си го носихме по тениските и разказваме вицове в кръчмите. Също така първият Макдоналдс се прие в България като ресторант-освободител, който ще нахрани мераците ни за свобода с пържени картофки и бургер за вечни времена.

Редовно посещавах фургоните за изкупуване на хартия. Винаги бяха пълни с книги. Жените ме запомниха. Когато ме видеха, директно ми даваха ключа. Затварях се и ровенето започваше. Потапях се в един отминал свят; разлиствах и преглъщах на хапки словото, на което щях да се отдам след това с часове. Искаше ми се да кажа на хората, върнали тези книги, че правят грешка. Но нито ги знаех кои са, нито пък съжалявах чак толкова, че са ми дали тази възможност. Пренебрегнах цветните издания по книжарниците, защото търпението ми помогна да отсея стойностното, от карамелизираното. Смятах – убедих се в това, – че в старите класически книги има много живот, който не бива да се отхвърля с лека ръка. И аз на всяка цена трябва да се заредя с него, преди да се отправя към новото.

Издание от 1888 година, „Ръководство по словесността”, „Идиот” – от 1914-та и др. шедьоври, които не попадат в графата комунистическо наследство. И въпреки това хората се разделяха с тях. Сякаш бързаха да си пребоядисат апартаментите, да дадат за изгаряне старите мебели и да започнат наново живота си. Защо? Съмнявам се, че историци и професионални анализатори ще отговорят на този въпрос. Отговорът е в книгите.

В същото време таванът ми в Добрич взе да се пълни с книги, книги, книги… Не го приемайте като оплакване. С часове прекарвах, разлиствайки ги. И само като се замислех, че една от тях струваше колкото три цигари. Толкова ми искаха във вторични суровини – на цената на кило хартия.

Сигурно е имало и други като мен, които се ровеха за редки издания и се изживяваха като спасители на писаното слово. По едно време изкупвачите на хартия се усетиха и сложиха цена на книгите – на единица бройка. Пак беше евтино. Нещо като по левче по сегашния стандарт. Независимо книгата. Пак купувах. Но се появиха антикварите, надушили следата на духовната диря. Взеха да заделят книгите и да ги предлагат като уникати. Постепенно изчезнаха от вторични суровини. Ако ги имаше тук-таме, бяха в отделно помещение, наредени като в книжарница и с цени като за в бутик.

И дотук беше моето пътешествие във фургоните с вторични суровини. Книгите, които накупих, още стоят в библиотеката ми и вероятно ще продължат да служат и на други, защото това е тяхното предназначение. Иска ми се да вярвам, че точно такива търсачи като мен вдигнаха цената и хората започнаха да се усещат. Хайде сега отидете да търсите всички стари томове на Достевски да видим колко ще ви искат. Аз ги купих за кутия и половина цигари.

Да, книгата като ценност намери отново своята стойност. Дори когато роднини искат да се отърват от имуществото на свой близък – те са по-склонни да потърсят специалист в областта на литературата, преди да се разделят с изданията. В повечето случаи тя бива дарена на местна библиотека или читалище, където разполагат с малък бюджет за нови попълнения.

Обичайте книгите!