Страницата на Мариан Желев

Работата като сценичен работник в музикалния театър не се получи. Да, имах желание да акостирам в София – и то огромно, но скоро си стегнах багажа и тръгнах обратно към Добрич. Беше в края на 95-та. Нямах много възможности. С изключение на една, която бяха ми отправили наскоро, преди да замина за столицата – работа в планината. Приех я.

Антонивановци беше хижа, или по-скоро комплекс, строен за комунистическа охота. По-късно отдадена под аренда. Собственикът – от Добрич. Имаше си всичко: повече от сто легла, ресторант, професионална кухня, риболов, собствена водна станция и статут на романтично място. Тръгнах със съзнанието, че осъществявам мечта. Така си беше.

Във влака жената на собственика ме подготви. Там горе мечките, от време на време, слизат да преровят боклука. Гладни, посред зима. И не само. Върли баби на расови коне дирят храна. За да не слизат до Кричим отиват директно в хижата за хляб, шпек и чубрица. И още: наложи ми се с резачката „Урал” (16 кг) да бродим из гората за дърва, по разписание на горския, да разреждаме гората – не да сечем поголовно, естествено.

Велико назначение, дарено ми от желанието да живея свободен, дори освободен.

С изкачването по пътя към хижата съм запомнил язовирната стена – казваха, че е най-голямата на Балкански полуостров. Смрачаваше се, лампите светеха и имах чувството, че съм герой във филм. Моят филм.

На Антонивановци работех първо като сервитьор. Но ми се налагаше да помагам във всичко. Хижата имаше десет души персонал: Двама сервитьори, трима готвачи, барман, охрана, шофьор и две камериерки. Готвеше се най-вкусния шаран на Балканите (цитат на клиенти). Наблизо имаше рибарник, където рибата се гледаше приказно.

Предупредиха ме, че заради особеностите на местността, можем да оставаме за известно време отцепени от света. ОТЦЕПЕНИ ОТ СВЕТА!!! – това звучеше прекрасно. Тръгнах с желание да се откъсна и да заживея пълноценен духовен живот. Още на третия ден се записах в библиотеката в Кричим. Та ако ще потоп да пада – подготвен съм.

Първите дни ме метнаха на работа – с резачката, по баирите. Трябваше да набавим дърва за зимата. Товарихме ги в Нисата (полски автомобил, с три скорости, който сутрин през зимата палихме с двадесет литра гореща вода, за да поомекнем маслото в скоростната кутия). Чувствах се като най-великия човек на земята. Четях Томас Ман и слушах Нирвана.

Хижата си имаше глутница кучета. Като на всяко подобно място. Но съм забелязвал, че в при тях изпъква расов пес, с подвита опашка и накокорени уши. Нищо подобно. Тарторът на групата бе една кучка, с къси крака и вечно провиснали бозки – от постоянните раждания. Край нея се въртяха малките й – всички от различни песове. При това тя си ги избираше. Последният беше тромав, даже дебел, едър и като че ли много мързелив пес, който обичаше повече да дреме, отколкото да следи дали някой няма да му заеме мястото. Тя се казваше Любка.

Често ходех до библиотеката в Кричим или в Пловдив. От хижата до стената и оттам до главния път – бе километър и половина. Сняг, дъжд, вятър, Любка редовно вървеше след мен. До самата стена. Бях чувал, че куче сам човек не оставя. Но не се трогвах първите няколко пъти. Просто защото приемах глутницата за прикачена към хижата. После ми стана мило и драго за тази кучка.

Любка бе най-безобидното създание на света – с онези големи бели очи, гледащи те с искреността на човек. Вярно, беше си улична, но доверието, което искаше да ти засвидетелства, бе въпрос на осмисляне. Само тя вървеше с мен до стената – нито едрия пес, който го мързеше, нито паленцата й имаха желание. И там, докато не дойдеше автобуса, тя не си тръгваше.

Паметен ден. Пътят наистина пропадна – камъни се срутиха след поредния снеговалеж. Три седмици ние в хижата стояхме откъснати. Няма лошо – имахме храна за шест месеца. Добре дошли книги и духовен живот! Стоях до камината и четях маратонски. Не задълго. Не ме свърташе на едно място и си правех разходки до стената. С Любка, разбира се. В снега. Тя следваше стъпките ми в пъртината. Говорехме си с нея. За живота и всичко останало.

Когато разчистиха пътя тръгнахме с Венци – расов помак – към Стоманево, родното му село. Трябваше да снабдим хижата с три агнета за рокерски сбор. С нисата. Стоманево се намира на пъпа на Родопите: черен път, завои, гора и когато пристигнеш, цялото село излиза да те посрещне. Прясно мляко, кисело мляко, яйца… освен агнетата – Венци ме трогна. Помня го с камуфлажни дрехи и леко набола брада. Вечно оставаше без цигари.

Любка не бе лакомо куче. Но по свой начин не позволяваше на други, транзитни песове, да преминават през хижата. Тя си избираше кучето, с което да живее. Нищо, че бе малка, с къси крака и с бозки до земята. Всички й се подчиняваха. Когато им давахме храна сутрин и вечер, останалите животни се отдръпваха. Чакаха Любка да се нахрани. Тя ядеше малко, мислеше за кученцата си. После идваше ред на другите.

Чуден момент, който съм запечатал в съзнанието си. Антонивановци после го прекръстиха няколко пъти. И препродаваха. Изградиха и прословутия Цанков камък по-нагоре.

Наближи лятото и мен ме хвана планинската болест. Сам си я измислих. Или по-скоро търсех повод да си тръгна от планината. Това е моментът, когато след дълго съзерцание, самота и тишина попаднеш сред хора – завива ти се свят. Като при морска болест. Стегнах си багажа и юни месец бях в Добрич. За кратко. После Пловдив, Балчик. Светът бе голям и той бе в България.

Стана така, че след повече от десет години минах по пътя Девин – Кричим. Спрях до стената на язовира, който вече на се казваше Антонивановци, а язовир Кричим. Имаше бариера. Охраната ми каза, че не може да се стига до комплекса. Всичко било разрушено там, но, да, „Не можете да влезете!”.

Качих се в колата и продължих. Дано, викам си, поне нещо от Любка да е останало.