Страницата на Мариан Желев

 

Както казваше Робърт Де Ниро в онзи филм: „Ако усетиш жегата зад ъгъла, трябва да си готов да изчезнеш за тридесет секунди”.

Жевеех във Варна, намирах се в новия век и шапката бе започнала да ме стяга. Странно как е устроен животът – с годините разбираш, че все по-малко неща са направени по твой калъп. Зависим си от всичко, мислиш за пари, береш страх, търсиш изход, изнервен си, а ти се иска по-инак да се е наредило всичко. Дали защото постепенно губиш наивността си и започваш да си въобразяваш, че има на какво да се закрепиш…

Нямах намерение да оставям свободата и чувството на балансиран хаос в миналия век. От отлежелия спомен за едно съвсем скорошно минало все още можех да си наточа нужната доза лудост. За да мога благодарение на нея да се изстрелям в противоположна на инерцията посока.

Звъннах на няколко приятели в София, грабнах дрехи, книга, тефтер и сандвич и излязох на стоп в края на града.

Пътуването на стоп в България е едно от последните островчета на свободно общуване между хората в цивилизована среда. Там преградите се превръщат в храна за разговор, а случайността е в ролята на сценарист от ранга на Вим Вендърс. Махнах с ръка и някъде на седма-осма кола спряха двама на моята възраст, с бус VW. Пътуваха за Попово и щяха да ме свалят до кръговото на Търговище.

Бусът беше пътнически, но преправен в товарен – само последния ред седалки не бяха изкарани. Там се настаних и пътешествието започна.

Извън пределите на града усетих колко по-лек е въздухът и как усещането да се движиш влияе на духовния метаболизъм. Можех да си извлека още няколко мъдрости от този повод, но и в мълчаливото доволство си има стойност. Загледах се в отдалечаващите силуети на града и постепенно започнах да общувам с едно друго свое аз, боравещо предимно с фонтазия и добре съхранени образи за вдъхновение.

Бъбрихме си с моите спътници. За всичко – от онзи тип разговори, когато едната страна проявява повече любопитство. Разговорът задружен – братски. По едно време с ноздрите си усетих, че са запалили трева. Подадоха и на мен. Отказах, просто защото стопът ми щеше да отиде на кино.

Ще бъда искрен – марихуната прави на пух и прах вътрешния ми свят. Смея се, издигам се, рея се, но ако поискам да последвам някаква мисъл, все едно някой е влязал в ума ми с танк и прави състезание. Нищо не е както трябва и имам чувството, че няма и да се оправи – поне докато не изляза от това състояние. Нищо, че ми е смешно. И не само. При пушенето на трева много често на гости ми идваха анимационни герои. Последния път с Бъгс Бъни готвихме яхния. И Мики Маус бе там, както Том, Джери и Доналд. Голям смях падна. С всичките му детайли, цвят и музика. На сутринта не знаех кое е истина и кое паднало от небесата. Яхнията я хвърлих, понеже вместо сол бях сложил сода бикарбонат. Тя бе шупнала и приличаше на заврели джибри. Казах си: „Не, това не съм аз. Прекалено съм вманиачен на тема вътрешен свят, за да позволя на стимуланти да го обърнат с краката нагоре.“ Не е смешно.

Та моите хора взеха да пафкат – разменяха си тревата и за трети път ме питаха дали искам. Отворих леко прозорчето на буса – колкото да влиза свеж въздух.

Разговорът си вървеше, но стана толкова несвързан по едно време, че и мен ме досмеша. Общо взето голям смях падна. Ако имаше уста и бусът щеше да се смее. Вместо това ходеше из двете платна на магистралата. Другите коли ни бибиткаха, но имах чувството, че бе по-скоро заради скоростта – движехме се с едва петдесет километра в час. По едно време шофьорът на нашия бус взе да оглежда кормилото, педалите, ръчките за мигач и чистачки. Все едно току-що е попаднал зад волана. Натисна едно копче, на клаксона. Явно звукът бе много смешен; двамата прихнаха. Аз също. Сълзи се ляха. Мислех си, че не съм отворил достатъчно прозореца и димът идва отгоре ми. Но нали знаете, когато някой се засмее – прихваш и ти в повечето случаи.

- Ти накъде пътуваш? – пита ме пак единият.

          – София.

            – Иха-а – беше коментарът му. Тревата толкова го бе разлюляла, че сам не знаеше къде се намира. Погледна шофьора, очакваше някаква реакция от негова страна, но онзи само присви скули, като че ли нещо сериозно се бе замислил.

        – А ние? – попита го той. – Ние накъде пътуваме, братле?

Помислих, че се шегува и изчаках отговор. Когато такъв не последва, се намесих:

         – Към Попово.

Двамата ме погледнаха бавно и едновременно. Не че ме виждаха за първи път, но беше странно аз да знам накъде пътуват, а те не. Известно време бусът се движеше наизуст по магистралата. „Странна работа, Попово” – каза шофьорът и най-после се обърна напред.

         – А ти знаеш ли пътя до там?

         - Ще сляза на Търговище и ще ви кажа накъде да карате.

         – Сигурен ли си.

         - Абсолютно.

След малко този, който стоеше до шофьора, го потупа по рамото:

         - Представяш ли си, пътуваме за Попово. Невероятно.

Отново прихнаха да се смеят. Този път на прага на истерията.

Моето последно пушене на трева се случи в къщата, която описах в първия си роман „Свлачище”. Историята в книгата бе такава, че заедно с къщата, но и обитателите биват погълнати от земята. Живи погребани. Остават дълго там. Един вид символки с премеждията на пророка Йон. С тази разлика, че вместо в търбуха на кита, героите ми стигат до някои истини за себе си в затисната от свлачище къща.

Прототипът на къщата се намира във вилната зона на Балчик – място, където често се събираме с приятели. Та надърпах се едно хубаво с моята дружина и легнах в една от стаите. И като взе да скърца тази ми ти къща, да се клати, все едно съм попаднал в устата на звяр. Край, викам си, смлян съм. Потъваме, като в собствената ми история. Какъв финал за един млад писател. Едва заспах. Трябваха ми няколко дена след това, за да дойда на себе си. Просто защото бях прекарал много дебела бразда в ума си, относно подредбата на всякакви истории, герои, случки и като изпафкаш една трева всичко се взривява. Няма ги връзките, причините, последователността. Давах си сметка колко аналитичен съм станал – сигурно е така при всеки белетрист, който държи на контрола в своите истории. Последователността е закономерност, а бистротата на ума – условие. Бъдат ли нарушени, губиш почва под краката си. Компенсацията със смях е малка утеха. В главата си имах написани около триста и петдесет романа (издадени единици)и не можех просто да вкарам някаква огоромна прахосмукачка, която да изсмуче всичко. Имах нужда от тези истори, защото те бяха свързани с мен. Това бях аз. А като ги няма все едно и мен ме няма. Така стоят нещата.

Стигнахме Търговище. Няколко пъти обяснявах на момчетата накъде да карат. Те кимаха, но не бях сигурен дали ме разбираха. Бяха изпаднали в състояние на глухо вцепенение и леко подозрение дали не ги връзвам. Ефектът на марихуаната бе започнал да се оттегля. Празнината, която оставяше, можеше да бъде запълнена с глухо мълчание. Способността да мислят и реагират адекватно още не се бе завърнала. Подозирах, че след като се разделим те ще запалят нова цигара. И всичко ще започне отначало.

От Търговище ме взе един дядо с москвич, след това до Антоново пътувах със стара лада. От там до отбивката за Ловеч се возих на камион. Петнадесет минути по-късно вече се носех с реното на един луд софиянец, който изкара душата на колата. Общо осем часа до София – с влак се пътува по-дълго.

Няколко дена по-късно хвърлих по едно око на новините за пътен инцидент между Търговище и Попово. Слава Богу – нищо. Момчетата са се добрали невредими. Надявам се навреме да са си спомнили защо са тръгнали към Попово.

Изкарах си добре в София. Обдухах добре душата си и по-късно се завърнах във Варна с няколко обещания: да н вземам прекалено сериозно действителността; да тренирам в ума си чувството на свобода и ако ми стане прекалено горещо, да имам на разположение раница, сандвич и книга, за да изляза отново на пътя.

Последният ми стоп бе преди години до Пловдив, а за последно взех на стоп един планинар, който имаше среща от другата страна на Шипка – в 13.47 часа с приятели. Знам го този начин на предизвикване на съдбата. Не, няма да забравя старата приказка на Де Ниро. Не съм отрекъл възможността и на стари години да метна раницата. Представяте ли си – стар, плешив и с брада, маха на стоп. Ще го направя. И този път ще си дръпна от тревата – без притеснения. И без това по това време главата ми ще е достатъчно проветрена.

Живот и здраве!