Страницата на Мариан Желев

07.03.2014

На лов за акули

Filed under: Добри истории — Jelev @ 22:20

изгрев

Станахме преди изгрев слънце. Бързо се оправих и слязох до брега. Рибарите вече качваха багажа на катера. Повъртях се, но нямаха нужда от мен. Тръгвахме след двадесет минути. Момчетата от клуба тъкмо изкарваха бутилките с ремаркето, за да ги напълнят с компресора. Те оставаха и поне днес аз нямаше да се гмуркам. Предложиха ми да излезем за акула. Щях да го правя за първи път и не исках да пропускам.

Карах курсове за водолаз в Морския клуб, между Тюленово и Шабла. Всеки ден ставане рано, пълнене на бутилки, инструктаж и после под водата – първо до брега, после с катера навътре. Това бе речен катер, собственост на клуба, който зимата работеше по Дунава, а лятото акостираше на Черно море. Ползваха го за обучение и риболов.

Този път стана така, че пуснаха парагада преди шест дена, времето се развали, а и катерът трябваше на брега. Екипажът се върна и остана, докато вълната не спадна. Рибарите коментираха, че не е много хубаво, защото акулата се вади до 48 часа. Но каквото стане.

Дизеловият мотор запърпори и ние се откъснахме от брега. Зад нас в спокойното море оставаше симетрична диря, която сякаш не бързаше да се разстила. Скоро и слънцето щеше да се покаже. Мен не ме свърташе на едно място. През по-голямата част от времето стоях навън.

Парагадът представлява въже – в нашия случай около три километра. То се пускаше във водата при дълбочина не по-малко от тридесет метра и на поне два-три часа път с лодка в открито море. Въжето стоеше във водата посредством кокили, направени от стиропор, на който рибарите забиваха колове. На тях закачаха ярки, цветни дрехи, за да си ги познаят после, понеже не една лодка хвърляше парагад за акула. Кокилите бяха три – две в краищата и една в средата. На разстояние метър и нещо по въжето се връзваше здрава корда с кукички и стръв на тях. Обикновено парче сафрид. Въжето слиза на достатъчна дълбочина, за да предизвика със стръвта акулата. В определеното време се издърпва.

Изгревът на слънцето, отблясъците, пръските на водата – в открито море излезе лека вълна, която ни залюля като на гондола. Пътувахме три часа и половина. Докато около нас не остана само и единствено вода. Случваше ми се за първи път – където и да погледна суша не се виждаше. Дори не мога да кажа, че се намирах на самотен остров, защото усещането бе различно. И птици не се мяркаха.

Моторът заработи на по-ниски обороти. Започвахме да обхождаме мястото, където би трябвало да се натъкнем на кокилите. Двама от рибарите ги търсеха с биноклите. Скоро единият от тях извика, че вижда старата си тениска. Няма и десет минути, когато пристигнахме до поклащащия се над водата кол. Оказа се, че е средният. А трябваше да отидем до единия от краищата, за да започне тегленето на въжето.

Черноморската акула прилича на страшилищата в океана. Само прилича, но рядко минава повече от метър и петдесет дължина. Хрущялна риба с чудно бяло месо. Зъбите й по-скоро наподобяват на едра шкурка и не е опасна за хората.

Закипя подготовка. Щях да помагам с подреждането на въжетата в щайгите. Освободиха трюма на катера. Измъкнаха кокилата и двама човека се подготвиха за въжето – единият да дърпа, другият да откача рибите. В началото нямаше накачени куки по него, тъй като те щяха да са на малка дълбочина. Първите две бяха празни, после от водата се показа първата акула. Рибарят, който теглеше, я помириса в хрилете и я пусна обратно в морето. Беше стояла прекалено дълго на въжето и не ставаше. Следващата също. И после се почна. Една след друга идваха. Тук-там хвърляха по някоя, но имаше дори живи, които на сухо, в трюма, започваха бясно да мятат с опашки. Късмет, казваха, защото явно повечето са се хванали последните няколко часа.

Тегленето на въжето до средната кокила продължи три часа. Обявиха почивка и всички скочихме във водата. Още едно странно усещане, което изпитвах за първи път: под мен – необятна дълбочина, наоколо – синя шир. Все едно съм в космоса и си стоя така отпуснат в пространството.

Хапнахме набързо, малко кафе, цигара и отново на работа. Тегленето на втората част от въжето ставаше по-трудно. Умората започна да си казва думата. Стимул беше акулата, която започна да пълни трюма на катера. Не усетих кога извадихме и последната. Но дори тогава не остана време за почивка. Намотахме въжето, почистихме повечето от куките с остатъци от риба, преоблякохме се и с пълни обороти на мотора поехме към брега. Право към залеза на слънцето, което си отиваше в съпровод от обагрени в оранжево облаци.

Поех за половин час кормилото на катера. Казаха ми какъв курс да държа и съвсем на доверие ме оставиха сам. Моторът работеше равномерно, носът цепеше вълните, а аз гледах да не изпускам залязващото слънце от поглед.
Почти целия клуб ни посрещна на брега. Беше тъмно, но кеят бе облят от светлината на прожекторите. Чакаше ни още работа – дрането.

Акулата има филе и коремче, които се отделят от кожата. За целта главата на рибата се набожда на голям пирон, застопорен на дъска. Подпира се някъде, за да може да се работи по-удобно. Прави се дъгообразен разрез в тила и първо се отлепя парче кожа с помощта на клещи. Докато не стане удобно и с голи ръце. Вътрешностите и главите пускахме обратно в морето, където за нула време стана гъмжило от всякакви риби. Без значение тъмнината. Отнасяха всичко и почистваха водата.

Тогава разбрах, че дробът на акулата също се използва – топеше се на огън (не мирише много приятно) и след това козметични компании го изкупуваха, за да правят от него шампоан.

Работата трябва да е продължила до малките часове на нощта. По едно време умората така ме събори, че едва стоях на краката си. Утре ме чакаше ново гмуркане. Работата бе на финала и затова реших да си легна. Вместо да заспя дълго се въртях в леглото. То се лашкаше нагоре-надолу и сякаш разцепваше вълните пред себе си. Така се гмурнах и в съня.

На другия ден отново ставане рано, подготовка. Напълнихме бутилките и с катера тръгнахме по скалистия бряг. Предстоеше ни да се учим да работим с дълбокомер, както и да усвоим декомпресията. Щяхме да влезем и в една подводна пещера.

Вечерта – никога няма да забравя тази вечер. На огъня направихме най-страхотната рибена чорба – попчета, сафрид, акула, раци, калкан, скариди… каквото има в морето го имаше и в казана. Един бърка, друг бели лук, трети слага подправки.

Парашутистите бяха направили шатра от стар парашут. Вътре се хранехме всички – водолази, въздухоплаватели, делтапланеристи, рибари – все хора, познаващи хоризонтите в няколко измерения.

После… после Морския клуб бе изоставен. Запалиха го, за да може местен бизнесмен да го купи. Работи две-три години като хотел. После и той го изостави. Занемари се и го окрадоха. Накрая остана само плочата му – ни една стена, която да напомня, че тук е имало хора, търсещи екстремни контакти с природата.

Но аз мога да го възстановя, когато се наложи – по памет, тухла по тухла. Врата, прозорец, маса… Шатрата и халето с бутилките и компресора. После мястото, където стоеше катера, дори местата на хората помня от тогава.

Но най-силно ми се е запечатал вкусът на рибената чорба. И нея мога да възстановя. Когато кажете.

залез

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .