Страницата на Мариан Желев

- Искате ли да ходим в планината за Нова Година?

- Искаме – отвърнахме в един глас с Пешев на Венци.

Общата ни възраст на тримата трябва да е била около шейсет и седем-осем. Което означава, че сме на по двадесет и две-три години. Носеше ни се славата като най-дивите, шумните, лудите, гръмогласните и какво ли още не в Пещерния клуб на Добрич, а и из цялата страна. Съберяхме ли се заедно, винаги се случваше нещо екстремно. Като предния път, когато Пешев тръгна да забива палатката с невзривен снаряд, удряйки по капсата отзад.

Жанвиденовата зима – бунтовна, тъжна и в същото време някак сплотена. Хората се обичаха и прегръщаха в студа, гладни и бедни. Но бяха сплотени – така е, тъгата винаги ни е помагала, когато става въпрос за топлина и отношение.

Целият пещерен клуб се бе изнесъл в планината. Пашалийца се намира в Родопите. Хижарят беше наш човек. Всъщност не знам дали има такъв, който да не е наш из всичките планини български. Но е хубаво да отбележа, че като тръгне пещерния керван, то се товарят багажи, храна, туби с вино и ракия, екипировка – досущ потомци на Ной. Коли тръгват от Добрич, Пловдив, Ловеч… Като че ли никога няма да се връщат от там. И наистина – стоеше се по празниците седмици.

Не знам ние с Венци и Пешев какво сме правили, че се мотаехме още в Добрич. Сигурно сме скачали по площада, за да се стоплим или сме ходили в кафенето на стария Добрич, за да сърбаме кафе на пясък или греяно вино. Гъри, Цено, Фенка, Сиса, Масура, Павката и останалите бяха тръгнали преди Коледа.

Стегнахме раниците и се качихме на влака за Пловдив. Но вместо да го направим с нощния, ние взехме сутрешния, което означаваше, че на гарата бързо трябваше да търсим транспорт до Асеновград или директно за Хвойна. От там ни чакаха близо двадесет километра пеш в планината. Очертаваше се нощен преход.

Времето се бе развалило. Декемврийско, мрачно, навъсено. Вали дъжд в градовете, а горе в планината си е зима – сняг, преспи… и пещерняци, които ни чакат със запалена печка, греяна ракия и юнашки песни за велики хайдути.
Не усетих пътуването с влака. Приписвам го на бутилката с джин, която си подавахме. Иначе топлия и светъл Пловдив ни посрещна с облаци и студен дъжд. Имах план – да отидем до пиацата за таксита до автогара Родопи, където се надявах да намеря един познат. Познавах го от престоя ми в хижа Антонивановци, където работеше майка му. Мислех той да ни закара до Асеновград.

Така и стана. Тримата с Пешев и Венци се натикахме в малкото Тико – такива бяха модерните таксита – и след няма и половин час стигнахме Асеновград. Автобусът тръгваше след четиридесет и пет минути. Стъмваше се вече – дните къси, но меракът ни от голям, че и преголям. Все така шумни, гръмогласни – тримата от далеч привличахме внимание. Дали заради времето, натопено в попарата на политиката, повечето хора бяха оклюмали, отчаяни, с малки заплати и големи проблеми. Вярно, не станах голям изследовател на пещерите, но за сметка на това пещерняците ми осигуриха възпитание, граничещо с една лудост, която бе като имунизация. Само така се научаваш на бягства от действителността, а всъщност се оказва после, че намираш себе си в тези бягства. И това те защитава от лудостта на прагматичния свят, който иска да ни накара да повярваме, че всичко трябва да е подредено, ясно и контролирано.
Ако исках да разчупя клишетата на живота, просто трябваше да им се надсмея.

Шофьорът на автобуса ни прие със съчувствие. Много исках да му обясня, че при всичките ми пътешествия с пещерняци се случват странни и нелогични явления, но той вероятно нямаше да ме разбере. Пък и на мен не ми се обясняваше.

Тръгнахме посока Смолян. Автобусът взе да се вие и изкачва. Появи се сняг, който взе да става все повече и повече. Пристигнахме по тъмно в Хвойна.
Павелско е съвсем наблизо и за нула време бяхме в селото, вървейки по отъпкания път. После почваше истинското изкачване в планината. Неотъпкан сняг, през нощта и в ръцете на природата. Хубавата новина е, че трудно щяхме да се объркаме, тъй като до Пашалийца е все път през гората.

Път, но покрит с пресен сняг, върху който ти трябват три пъти повече усилия, за да вървиш. Като сол е, не се сбива и непрекъснато буксуваш. На първия час капнахме. Бяхме все още в приповдигнато настроение и огласяхме гората с разни истории от предишни експедиции, когато изведнъж се озовахме на голо място, без защита от дървета. Природата напомни за себе си. Обрули ни такъв вятър, че ние за кратко се стъписахме. Но да тръгнем назад – изключено. Ако ще и мечки да цъфнат пред нас – само напред.

По едно време усетих, че Пешев взе да забавя темпото. Мълчеше повече от обикновено. Вярно, с Венци също бяхме забили поглед в земята от известно време. Хубаво, че пътят бе бял, за да виждаме накъде вървим. Поизчакахме Пешев. Пипнах го и разбрах – цялата му дреха беше мокра, все едно излиза от река. Беше получил термичен шок – прегрял. В опита да се охлади тялото му бе започнало да използва наличната влага. И това се случва, дори в студено време.

Или по-скоро защитна реакция на тялото му, за да напомни, че не бива да се надценяват силите и възможностите. Явно точно това бяхме направили – малко сън, джин и умора.
Каквото и да обяснявах досега за тримата – шумни, диви, непокорни – в крайна сметка закалката в ситуацията си каза думата. Лудостта и безумието имат граница в душата на пещерняка. Стигне ли я, значи е време да се опре на своя опит и рутина. Имахме добри учители и можехме сами да се оправим в ситуацията. Имам предвид, че паника, страх, безпомощност не присъстваха в бележника ни. Стиснахме зъби. С Венци вървяхме плътно до Пешев. Окуражавахме го, но и себе си. Тайно правех планове да нощуваме в гората и вече се чудех как да построим бивак. В раниците имахме спални чували, храна и вино. Венци дори носеше овкусени пържоли, предвидени за Новогодишната трапеза.

Положението взе да става сериозно. Все повече се задържахме и от това телата ни взеха да изстиват. Пешев почти не обелваше думата, пазейки сили. Температурата бе паднала сериозно надолу. Трябваше или да се движим, или да спрем да запалим някъде огън. Водата ни свърши и щеше да ни се наложи да топим сняг. Не биваше да го ядем.

Спомням си при един преход на Пирин през зимата, по път за Демяница в преспите, скачахме и се прегръщахме от радост с Венци, Пешев и другите от клуба, когато видяхме хижата. Това след двудневен преход, спане в студен заслон при нечовешки студ. Е, така постъпихме и сега, когато на пътя ни се изпречи дървена барака. Прегръщахме се и скачахме със запас от предвидени за целта сили.

Очевидно бараката бе построена за овчарите. Беше заключена с катинар, който разбихме с ритник. Вътре имаше голям куп с нацепени дърва и малко място, където се настанихме. Не знам чия беше идеята – може спонтанна – да запалим огън вътре. На земята. Вярно, подът бе от пръст, защото преди бараката е била просто навес за животни, после са я префасонирали.

Стъкмихме си огънчето. Димът щеше да си намери място, за да излезе – по стените имаше дупки и отвори. Стоплихме се и дори се разсъблякохме да сушим мокрите дрехи и чорапи. В канчетата напълнихме сняг, за да го стопим. Венци извади тубичката с вино и месото. Стана весело.

Отпуснахме се. Горещата кръв, стоплена от огъня ни унесе. Трябваше да се уговорим кой да пази огъня. Но докато сме го правили сънят ни е отнесъл.
Събуди ме нечовешки писък. Отворих очи и видях Венци да подскача на купа с дървата. Бе метнал спалния си чувал отгоре и бе решил там да спи. Ние с Пешев сме затворили очи току-пред огъня, на топличко. Хубаво, но едно пламъче бе близнало купа с дърва и ги е разпалило. Мога да си представя ужасът да се събудиш, горейки на клада.

Венци се опитваше да изгаси огъня със спалния си чувал, но и той се подпали. С Пешев скочихме и затърчахме да носим шепи сняг, които хвърляхме върху уголемяващия се огън. Справихме се. Пораженията бяха няколко цепеници и овъглени греди. Опушени, задъхани и кашлящи, изведнъж ни напуши на смях. Онзи, на лудостта, с който трябваше да отпуснем малко парата. И си се посмяхме. Защото Венци наистина можеше да изгори на кладата. Ей така, от едното нищо, като се казва.

Щеше да се съмне скоро. Ние се убедихме, че огънят е загасен, стегнахме раниците и се разбрахме да предупредим хижаря на Пашалийца за пораженията, които оставихме.

За три часа стигнахме хижата. Посрещнаха ни с греяна ракия и леко притеснени за закъснението ни. Ако не бяхме се появили до обяд, щяха да тръгнат да ни търсят. А ние взехме да им разправяме какво бе станало. О, всичко им разказахме – до най-малката подробност. Всички пещерняци обичат такива истории от екстремни преживявания и живот пълен с приключения. А нашата история беше съвсем прясна, на няколко часа. И слава Богу нямаше изгорели. Само опушени.

Това се оказа една от хубавите ми Новогодишни вечери. Дива и освободена от страхове. Хижата цялата ухаеше на бор и смола заради дървата, с които се топлехме. Правехме разходки, смеехме се на воля и разказвахме своите истории. В мигове на усамотения отивах в стаята, за да чета „Идиот” – бях на вълна Достоевски. Така добре контрастираше със събитията от тогава. С хижаря се разбрахме да платим само разбития катинар. С останалото той щял да се оправя.

Венци и Пешев са живи и здрави. Не са се променили много. С изключение на това, че в момента общата ни възраст е около сто двадесет и няколко години. Но ако Венци ми звънне да стягам раницата и Пешев каже, че има три нови вица за разказване – тръгвам. Да, приемам забележката, че имам жена и деца. Но да не мислите, че те не са планинари.