Страницата на Мариан Желев

Чакъре, къде без теб в тия добри истории. Под една или друга форма ти вземаш дейно и геройско участие в тях. Ще се срещнеш и под други имена, с които си известен по широкия свят. Това го правя с цел да не се натъртва образа ти. Литературен подход, видиш ли.

Преди да съм започнал онази история с таушанчетата, нека ти споделя, че днес екипирах едни писмени записки и ги пуснах по орлето към новия адрес. Разбира се представителят на пощенската служба беше изтупан, ведър, с шапка и кокарда на службата. Сиреч – вече си говорим за градска среда, не за островите. Но така е като и ти се цивилизова. Да е на късмет.

Но давай да почваме.

Професионалистът

Да се върнем на Антонивановци, на онова чудно местенце, което любител фотограф може да снима, за да показва на приятелите си къде е най-хубаво за разходка, пикник и риболов. Има голям язовир, стена, понтонни къщички и комплекс. В него работех повече от четири месеца. Стана ми скучно, нямах компания и отскочих до Балчик, за да награбя Чакър воевода. Той беше с готова раница, сложи само тютюна, хартийките и шапката. Така ставаше в онова време. Не че се оплаквам от днес, но ми трябват усилия, воля, хъс, нахалност, перспектива и прочие компоненти, за да измъкна раницата от шкафа и да я натоваря на първото срещнато превозно средство.

Замъкнах Чакъра на Антонивановци и той си боядиса косата зелена (имам снимки, но са на хартиен носител). Четене на книги, посрещане на гости, шофиране на старата Ниса и новопоявил се трабант, разходки из околните села. Дивотия. И разбира се риболов. В свободното време, когато не се грижехме за уюта на гостите в хижата, ходихме с Чакъра на риболов.

Не съм голям рибар и ми липсва онази вманияченост, която се изписва по челата на много добрите рибари под формата на дебела и дълга бръчка – символ на упоритостта, търпението и вглъбението, с което се обгръщат, докато чакат рибата да се закачи на въдицата. Нещата при мен са прости, много прости. Ще разберете защо.

Риболовът е успешен опит да си наместиш чакрите. Казано на наш език, душичката ти най-после сяда на фотьойл и с клечка за заби в уста се наслаждава на отражението си в залеза или изгрева. Риболовът е също така неокончателно пътешествие в нашата психика, където аз-ът ни като рибка търси чисти води, за да се очисти от подпочвените води на несъзнаваното. Риболовът е повод да се пие бира, да се прави барбекю, да избягаш от жената и да се научиш как се опъва палатка.

Чакъра цял ден подготвя въдици, месини, стръв. Какъв ти ден, той от вечерта си реди такъмите – то не бяха кепове, избор на прът, блесни, цветни кукички, шарени имитации на бръмбари и мухи и какво ли не. Обу и някакви гащи със специални джобове, където взе да се зарежда с нож, прибори и друга рибарска техника. А щяхме да ходим на километър-два от хижата, в едно тихо кътче на язовира – образувал се залив, над който имаше гора, сянка и други спокойни орнаменти. Взех го на подбив, а той ме гледа изпод дебелите си вежди, които след време щяха да станат причина Миро Бучката от Балчик да го упрекне, че заради тях печелил на тенис на маса, понеже не му влизала пот в очите. Гледа ме и ми се кани, че щял да хване повече риба, отколкото аз мога да си представя. Хубаво, викам.

Идва часът за риболов. Всичко на всичко нося в себе си пакетче кукички, парче месина и хляб на топка с вода, който щях да ползвам за стръв. Нищо повече. По път за мястото щях да счупя една пръчка от храстите и на нея да си навържа такъма. В крайна сметка отивахме за таушани – дребна риба. Поне така се бях настроил, въпреки че Чакъра тайно се надяваше на голям сом или друго речно чудовище.

Сторих каквото имах предвид – дълга не повече от два метра пръчка щеше да ми свърши работа. Слязохме до заливчето и се започна.

Чакъра извади прътовете, нареди стръв, блесни; сложи шапка, нареди до себе си кепа и зачака. Зачака да ми покаже как професионалист учи лаик. И ако бяха дошли да го снимат от Дискавъри, и до днес щеше да се върти серията за пример на всички рибари, които се занимават професионално с рибарлък.

Но таушанчетата заобичаха моя прът. Взеха да се ловят едно след друго. Хвърля – вадя, хвърля – вадя, хвърля… Но и Чакъра ми хвърля едни погледи, направо ще ми отрови рибата. Правя се, че не го забелязвам и продължавам. Пустия му хляб – стръвта – явно се услади на таушанчето. Защото само дето не започнаха да скачат сами при мене. Но рибарството си е рибарство. Както и аз – човек: изморих се, ръцете ме заболяха да откачам рибите от куката.

Чакъра, всичко на всичко, бе хванал три риби. А аз бях позапълнил коша. Легнах на един камък, сложих си фанелата за възглавницата и наместих главата си на сянка. В просъница чух колегата да мърмори. Май по едно време се и убоде на куката. Но иначе сладък сън беше. Когато се събудих съотношението на рибите не беше се променило.

Стиснахме си ръцете. Рибка вечерта щеше да има за всички. А аз получих, разбира се признание, че простите работи са най-функционални.

Вечерта готвачът изпържи рибката. Наредихме се около масата в хижата и дълго и нашироко им обяснявахме на колегите какъв риболов направихме днес. Смяхме се.

Смеем се и до днес с Чакъра. След хижата той се върна в Балчик и по-късно се качи на яхта. Хващал е големи и преголеми риби, признавам. Със сигурност повече, отколкото мога да си представя. Но от онзи ден има едно наум. Дори в момента, когато предполагам приготвя въдицата за норвежка сьомга или скумрия, се чуди как край язовира с онази проста пръчка хванах повече риби, та ми остана време и за сън.

Сполай, Чакъре. Някой ден ще си счупя един дрян и ще дойда при теб да изпитам отново професионализма ти.