Страницата на Мариан Желев

10.03.2014

Ракийката на баба Марийка

Filed under: Добри истории — Jelev @ 0:41

ракийка

Поне дузина джанки, череша, два ореха – големи и стари, – ябълка и вишна, както и две дюлеви дръвчета. Място за домати, чесън, джоджен, магданоз, моркови… дворът на село беше два декара. Това е цял неизследван континент за едно дете. В него то може да преоткрие полезните изкопаеми на своето детство.

Изпълнявам ролята на детето. А джанките – на суровината за ракия. Не че няма какво друго да разкажа за моето любимо село Опанец, но ракийката на баба Марийка няма да пропусна. Споменът ми останал като неотделим от другите. Близо десет години откакто тя си отиде, но за начинът й на приготвяне на материала продължават да се носят легенди. Дори ми се струва, че не само в нашия род, а и в селото.

Тя на никого не даваше да припари до бидоните, само казваше на дядо да събира плодовете. Ние с брат ми и братовчедите също си знаехме – видехме ли паднала джанка на земята, носим я при другите да ферментира. Баба Марийка бърка, слага захар, вода, следи за консистенцията. Дядо само наобикаля и дава съвети, които тя отхвърля: „Ти не се меси”.

На дядо му се пие ракийка, но ако го оставят той да я направи, ще сложи много захар за повече количество, но по-лошо качество; ще изтърве материала, ще го загори на казана. И в крайна сметка продуктът ще е плачевен. На баба Марийка не й се пие толкова ракийка, но знае как точно да я направи. При тази работа търпението трябва да е на нивото на ферментацията – бавно, естествено, спокойно. Бъркането равномерно, дозирането на захар, лимонена киселина и вода – внимателно премерени.

Дядо почти не припарваше в мазето, където ставаше тази тайнственост. Нямаше търпение да стане ракийката, но, да, признаваше майсторлъка на баба Марийка. Тя знаеше колко дърва да качи на каруцата – двамата отиваха в съседното село на казан. Следеше огъня, постепенното охлаждане на парата в серпентината. Слагаше дъвка за пречистване и задължително първа опитваше еликсира. След това всичко отиваше в ръцете на дядо – ракията се прибираше в дамаджани, оплетени в различен цвят.

Седнеха ли от родата да се черпят, вдигнеха ли тост, първо към баба Марийка се обръщаха. Хвалеха я. Тя си наливаше в малка като напръстник чашка – и толкова й бе пиенето. Оставаше мъжете да си кажат думата.

Баба Марийка си отиде три дена преди да се роди дъщеря ми. От погребението й, кажи-речи, отидох направо в родилното. Връщайки се към онзи голям двор, в който детството не среща прегради, помня наредената с магарето каруца в двора. Качването на бидоните, дървата и празните дамаджани. Ние ги изпращахме със особено чувство на важност. Игрите спираха, глъчката замираше. Щеше да се вари ракия. Беше един от най-важните дни в годината за дядо. Сублимния момент, когато ферментацията ще се превърне в наслада за душата.

Спомените са като плодовете – отлежават и ферментират. Потъвайки в тях човек може да се опие и омагьоса. Търпението, с което баба Марийка правеше ракийката сложи печат върху някои мои по-нататъшни действия. Ако събирам материал за някоя история, никога да не я подслаждам прекалено. Нужна е естествената сладост на момента. След това всичко се оставя да ферментира в главата. Разбърква се с останалата налична енергия и чакаш. Чакаш през серпентината да мине нагрятата от волята пара. Тя се охлажда при допира си с действителността и от чучура, наречен перо, теква поредната история. Още една добра история.

Тези работи си ги мисля и докато се навъртам около истинския казан, слагайки по някое дърво. Следя температурата на материала. Чакам. Чакам да текне от чучура. И си мисля за ракийката на баба Марийка. В майсторлъка да направиш и създадеш качествен еликсир – в истински и преносен смисъл – има много повече легенда, отколкото в ежедневната консумация. Стига някой да ми повярва.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .