Страницата на Мариан Желев

Пристиганията и заминаванията от жп-гарата на Пловдив са толкова емоционални, че си струва само да сляза и отново да се кача там на влака. Но за града под тепетата съм си отделил специално място, понеже и заради събитията, с които го свързвам, и заради самата атмосфера, мога да кажа, че ми е един от любимите градове.

След редица пътешествия пристигнах с няколко лева на заем, чанта и надежда да поостана. Това се случи през есента на 97-ма, когато с редица фокуси си представях, че съм финансово обезпечен. И най-важното – просто да отворя картата и да тръгна където ми видят очите. С тази разлика, че този път сърцето ме теглеше към Пловдив, а и вече изповядвах любовта в най-чиста форма.

Нощният влак от Добрич пристигна в пет и нещо сутринта. На будката за вестници си купих „Марица” и сгушен покрай аромата на кафето четях обявите за работа. Бързо трябваше да си намеря работата, защото парите в джоба ми се движеха във всички посоки по-леко и по-лесно от мен. А с нещо трябваше да подхранвам илюзиите си за независимост. Все още вярвах в тях с наивността на човек, който един ден ще превърне от тях малки островчета, на които да отлитам в миговете на застудяване в по-зрелите години.

Попаднах на една баба с гръцки корени, която даваше квартири до „Понеделник пазара” – близо до центъра. Евтино, прилично – сутерен. За почти смешни пари. Настаних се, разхвърлях книгите и се заех да търся работа. Автомивка, сервитьор, барман, продавач, работа на паркинг – на това можех да се надявам. Първата обява ме отведе на бул. „6-ти септември” в малко ресторантче, със собственичка, която малко говори, позволява си да подозира всички, но като цяло се оказа свястна жена. Условията ми допадаха – твърда заплата и процент от оборота. Каквото си изкарам допълнително като сервитьор оставаше да го похарча за книги.

Станах нещо като хит в заведението. Много приказвах с клиентите, канеха ме на масите, но в същото време си гледах и работата. Нощните смени отиваха до малките часове след полунощ, когато таксиметровите шофьори, представители на нощния живот и разни скитащи двойки огладняваха и идваха в ресторанта да хапват.

Разговарях с всички. После се прибирах, за да поговоря и с книгите.
Постепенно си позволих да чета книги и на работното място. Когато нямах работа. Собственичката нямаше нищо против, дори от време на време ме караше да й препоръчам нещо за четене. С най-голямо удоволствие. Толкова бях потънал в тях, че дори с клиентите си говорех за разни романи и автори.

На бара имаше една дъсчица, която барманът ползваше за рязане на лимони, които слагаше в питиетата. Нищо, че основно се пиеше ПГР (Пловдивска ГРоздова). Тя върви дори с лимон. Та в свободното време, обзет от желание да споделям, вземах дъсчицата и пишех разни цитати с химикалка. От Маркес, Буковски, Пърсиг, Юго и много други, с които и тефтерите ми бяха пълни. Барманчето и то сякаш нямаше нищо против тази литературна инвазия. Виждаше се, че не съм типичното сервитьорче, но какво да се прави – такъв е животът и аз трябваше с таблата да откупвам свободно време за писане.

Пловдив ме потопи в атмосфера на култура, свобода и емоции. Освен театрите, кината и книжарниците, където бях редовен посетител, вечер посещавах и култовото заведение „Устата”, нощни кръчми и задимени клубове, някои от които още съществуват. И сигурно бих пуснал котва, ако всички тези преживявания не доведоха до едно много силно вдъхновение да работя сериозно над книгата си.

Толкова, че започнах да се замислям дали не е време да напусна и работа. Нищо не бях спестил – с изключение на парите, които взех назаем. И дума не можеше да става за свободно налично време, в което само и единствено ще пиша. Но през 97-ма главата ми бе в облаците, стъпвах на мечтите си, а под ръцете ми растяха здрави неподрязани пера. Гмурнах се в своята история.

Един ден някой почука на вратата на квартирата ми. Бяха сметките, задълженията, отговорностите. Не работех вече в ресторантчето, защото се отдадох на творчество. Ще пиша и толкова – упорствах. А имах пари колкото за една кутия цигари. Изпуших я, но нищо ново не се случи. Наложи се отново да взема назаем. И да тръгна по петите на историята, която трябваше да довърша.

А тя се роди именно в заведението, където работех. Както и в един джаз-клуб, на „Мария Луиза”, където и днес правят едно от най-хубавите кафета. И ако исках да отстоя правото си на автор, трябваше да си стегна багажа и да тръгна отново на път. Към Балчик, където се бяха пренесли героите ми от романа „Свлачище”. И аз с тях. Хванах влака от Пловдив. Шест месеца след пристигането си.
Единствено съжалявам, че беше пролет. А пролетта в Пловдив е най-хубавата в цяла България. Градът цъфти от култура, наред с дръвчетата в парка пред пощата. И това се отразява на сетивата на всеки творец. Усеща се във въздуха. Щеше да ми бъде мъчно за разходките из Стария град, Гребната база и Тепетата. Както и за всички заведения, на чиито стени пишех въображаеми текстове. Мъчно ми беше и за дъсчицата в ресторанта, както и за колегите там.

Романът се пръкна, взех награда за дебют в Хасково. Даваха ме за първи път по телевизията. Гласът ми прозвуча и по няколко радиостанции. Изведнъж представата за жив писател в мен придоби форма, в която още по-силно повярвах. И облачетата около мен станаха още по-пухкави.

През Пловдив често минавах – отново и отново, – но за кратко. Тръгвах обичайно от гарата, после по „Иван Вазов” директно към центъра. Или свивах по „Авксенти Велешки”, покрай библиотеката и към „Гладстон”. Един ден реших да отида и до ресторантчето, където работех.

Същата обстановка, колегите, собственичката – все си стоеше на масичката и гледаше хората с ненатрапчиво подозрение. Зарадва се, когато ме видя. Говорихме си дълго. Гледала ме по телевизията и т.н. Хапнахме и разменихме още някоя друга дума – за клиентите, които дълго след като съм напуснал питали за мен. По едно време барманчето се приближи до масата и ми остави дъсчицата с цитатите. Там бяха, написани с химикалка, на всички творци, които продължавах да чета. Дори бе спрял да реже на нея лимони и си я държеше за спомен до бутилките с алкохол.

Стана ми драго. Идваше ми пак да взема таблата и да заработя най-свободната професия на света. За съжаление чакаше ме път. Чакаха ме други едни дъсчици, които трябваше да изписвам – къде с любими фрази, къде със свои, измъкнати изпод поредното облаче свобода, в което попадах.