Страницата на Мариан Желев

14.03.2014

Снаряд за забиване на палатка

Filed under: Добри истории — Jelev @ 22:48

Клубът по спелеология и пещерно картографиране се намираше на площад „Свобода” в Добрич. В близост до този на „Есперанто”. Записах се на седемнадесет години. И макар този клуб да не съществува вече, аз продължавам да съм негов член.

Никой не употребяваше наименованието „спелеология и пещерно картографиране”. Викаха ни пещерняци и много песни са се пели, писали и аранжирали по този повод. Но хайде да карам по същество.

Младите пещернячета ги обучаваха на скалите край Карапелит. Добруджата, колкото е хранилка, толкова крие изненади с релефа си. На около два километра от селото, намиращо се в посока Силистра, има скални образувания, пещери и отвеси тъкмо за катерене. Платото над тези скали се използваше от военните. Бяха сложили мишени за самолетите и там пилотите правеха своите учения. Целеха се в стари Икаруси и Чавдари. Можете да си представите на какво приличаха дори след един картечен откос от самолет. Но тренировъчният полигон си съществуваше и когато отивахме да катерим и учим, трябваше да се съобразяваме с военните. МИГ-овете беснееха в небето и откосите им вдигаха пушилка по земята.

Ние със Смешката (така и не му научих истинското име), тръгнахме ден по-рано. Спахме в една пещера и на другия ден щяхме да посрещнем основната група. Наложи се да напуснем района – съпроводи ни военен джип – защото имаше учение. Мотахме се из селото, докато не ни забраха колите на останалите пещерняци. Току под скалите опънахме палатките.

Пешев, Венци, Гъри, Павката, Хамлет, Галярдо, Сиса, Мимето, Цура, ПК (Абревиатура от Пиян Кольо, Пощенска Кутия, Пожарен Кран и други – Никито всички си ги обичаше. По-късно той щеше да засвири на бас китара, да си направи група и да го поканя на сватбата си да опъне жицата. Но това е друга добра история) и още дузина души. Новобранците бяхме пет-шест. Щяха за първи път да ни качват на въже. Карабинери, майон, рапелрак, структура на въжето, клинове – бяхме си научили урока. Предстоеше практика. Беше късна есен, но времето сякаш си бе отхапало от лятото някои и друг топъл ден.

Основно Пешев се зае с опъването на палатките. С неизменната цигара в устата, огънчето на която винаги сочеше небето. Мяташе го този чук, сякаш ковеше самурайски меч. За нула време лагерът бе готов – като на скитащи из прерията индианци, наобиколили огъня. Точно край него се случи онова достойно за Гинес събитие. От една консерва шкембе чорба се нахранихме двадесетина човека. Изсипаха я в тенджерата, доляха вода… доляха много вода и ние топихме едни комати селски хляб с дебела кора. Нахранихме се. Имаше и джин, но се нахранихме. Представител на Гинес нямаше, но някой поне се сети да сложи малко джоджен на чорбата, скъсан от селски двор в селото.

На другия ден подготовка. Екипираха ме. Павката, нашият инструктор, нагледно ни показа що значи рапел. Втурна се по тази скала като че на крайниците си имаше вендузи. Скачаше, мяташе се с въжето. И взе да прави едни трикове, дето ти спират дъха. После беше наш ред. Столче, педал, въже, ха давай сега нагоре. После надолу, спускай, спускай бавно. Издигай се… ха, някой май получи телеграма. Това е когато кракът ти започне да трепери на въжето.
Справихме се прилично. Потупаха ни по рамото. А това бе само началото. Лудостта в мен ми подсказваше, че един ден ще го репетирам и в пещера. Да видим как ще се оправя.

Вечерта се спусна като опитен пещерняк в позната тъмна дупка. Ние подобрихме рекорда с шкембе чорбата. Бяха гладни години, в началото на деветдесетте, но имаше много храна за душата. Песни и китара, стари истории от Карлуково. Пещерняк да ти говори за преживявания – ела и слушай! И после защо пръстите ти изгорели – все забравяш цигарата в ръка. Венци даже по едно време си я слагаше като молив зад ухото, запалена.

На другия ден щяхме да проведем кратко учение и после да събираме лагера. Тъкмо тогава пристигнаха още няколко позакъснели членове. Трима – единият от тях беше полицай, следовател, но един от най-добрите пещерняци в Добрич. Започна да ни оглежда. После екипировката и накрая лагера. Изведнъж този човек избухна. Взе да крещи и да се кара на Павката, инструктора. Кой, вика, е опъвал палатките?

Павката е един най-спокойните човеци на тази земя. Сигурен съм, че ако един ден открият живот и на други планети, той пак ще е най-спокойният човек в Космоса. Та погледна той следователя с безгрижието на човек, участвал с Господ в създаването на всяка една скала по тази земя. И вдигна рамене – един вид: около пещерняците всякакви дивотии се случват.

Стана ясно, че една от палатките, вместо с колче, бе закована със… снаряд от самолет. Пешев не чака много и виновен вдигна още повече огънчето на цигарата си и призна, че той е стъкмявал лагера. Полицаят се хвана за главата. Започна да ни гледа един по един в очите. Като че ли току-що сме били осъдени на смърт.

Какво се оказа. Снарядът е останал невзривен при учението на военните самолети. Как се е озовал от платото долу до скалите – никой не знаеше. Видимо бе изкривен, но цял и невредим. Пешев го грабва от земята, както си пуши цигарата и започва да го млати с чука точно по капсата отзад. Един по-остър удар в целта и ни палатки, ни пещерняци щяха да останат. Това ни каза следователят.

- Вие разбирате ли, можехте да хвръкнете във въздуха и щяхме да ви събираме карантиите от скалите.

Така си беше. Пешев пушеше. Цигарата му и до днес е с върха нагоре – пуши все едно запален. Обаче оцеляхме. Не се взривихме. Даже на два пъти маса народ постави рекорд по наяждане с шкембе чорба. И никой не разбра. Но ако карантиите ни се озовяха по скалите – щеше да се чуе.

В „Морякът на кон” на Ървинг Стоун има една фраза, с която описва как Джек Лондон за малко да се удави: „Ако бе потънал в океана, светът щеше да загуби книги като „Мартин Идън”, „Белият зъб”, „Дивото зове”…

Ако Пешев беше нацелил снаряда както трябва, сега нямаше да четете ДОБРИ ИСТОРИИ – винаги съм искал да го напиша и най-после ми се отдаде.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .