Страницата на Мариан Желев

28.03.2014

Стреляй, войнико!

Filed under: Добри истории — Jelev @ 11:57

 

 

Ако един мъж не говори за кармата, заведете го на лекар, психиатър, невролог, сексолог или в друг оздравителен център. Направете му масаж, кинезитерапевтика и джакузи. И пак го питайте, ако не е бат Янко: има ли той какво да разкаже за казармата. Всеки, който е набивал крак на плаца в студ и пек трябва да носи своята история. По един или друг начин. Ако съм мълчал досега по този повод, то е било заради множеството истории, които съм архивирал нагледно и детайлно. Но една ме е гъделичкала винаги да разказвам.

Поделението на прецаканите връзкари – Добрич, под номер 36 250. В него всичко бе странно, объркано и особено. Само обърнете внимание на имената на офицерите и старшините: Пената, Маджара, Ямболията, Кофпомпата, Бомбето, Чер Кольо (единственият циганин, когото познавам, стигнал до поста подполковник). Командирът на поделението караше тойота с десен волан – голяма рядкост тогава. Параджията крадеше от храната на войниците, Майор Чакъров (не го бъркайте с Чакър войвода) беше маниак на тема строева подготовка. А един майор Стефанов, вероятно дисквалифициран от сценария за „Паргараф 22”, живееше, работеше и спеше в поделението. Нещо като наказание, понеже на учение в Грудово направил страшен гаф. Бил мерач на противотанкови ракети. И вместо да даде координатите на „врага”, посочил бункера, където бил целия главнокомандващ щаб. Един старшина му ударил шамар – два пъти по една и съща буза, защото смъртта е щяла да бъде масова, за всички.

Такива работи. А сега да обърнем внимание на войниците. Чочо, наборчето, го докараха от София, вместо да го вкарат в дисципа – все като наказание. Избягал една вечер от поделението в столицата и вечерта, когато се прибрал, шибнал един шамар на офицера. Пешев пък не му издържаха нервите на наряд и изпразни един пълнител в стената на поста. Аз трябваше или да полудея, или да стана писател (понякога си мисля, че продължавам да се движа по ръба на двете). Халилов – друг емблематичен циганин, се очовечи и ни осигуряваше сносна храна от кухнята, за да можем да помпаме мускули в залата. Гешев бе начело на групата бомбета, които се смеха и той първоначално искаше да им вземе акъла. Да продължавам ли. А, да не забравя бат Янко, с който, и да не ти е смешно, пак се забавляваш, но бе човек стриктен и последователен в нежеланието си да се снима за спомен от този тъжен период от живота му.

Дори сега, когато пиша тези редове, усещам болка в показалеца на дясната ръка. Бяхме кашици и мине не мине време, все на стрелби ходехме. Двадесет и четири секунди – времето за разглобяване и сглобяване на калашника. Фасулска работа. Не помня бройката на патроните, които съм пратил в мишените, но си спомням как мирише разтопената смазка на автомата. И след това, когато с шомпула трябваше добре да смажем цевта, за следващия наряд или стрелби.

Окопи, строева подготовка, търчене с противогаз… Да не отегчавам.
Стрелбите не подминаваха и шапкарите. Те си имаха определен брой, който трябваше да отчитат. За учудване, но проявявах голям интерес към нощните, до които войниците нямаха достъп. Първо защото се стреляше с трасиращи патрони – те светят и насочват стрелбата по тъмно; слага се един трасиращ в пълнителя на всеки три нормални. И след това оптика за нощно виждане – специално за калашниците.

Желев и Гешев бяха изкарани пред строя и определени за пълнячи (егати ти думата) на пълнителите. Пешев вече се бе преселил в Ябълково, стрелбището, и охраняваше там мишените, полето и прочее армейска собственост.

Ябълково се намира на около двадесет и пет километра от поделението. С Гешев ни качиха на стария военен камион Прага, а офицерите – с джипове и зилове. Пристигаме на свечеряване. Старшината вика по списък всички. Ние с Гешев пълним патрони – на всеки три…

Гърменето започна. Все едно сме на нова година – хвърчат тия трасиращи, свистят и от време на време събарят осветените мишени. Пешев е горе на пулта и натиска копчетата: хоп! И мишените са отново вдигнати.

В такива моменти ставаш малко по-гъст с шапкарите и можеш да си изпросиш по някоя привилегийка. Нашата с Гешев бе следната: Да се настреляме с трасиращи патрони с оптиката за нощно виждане. Напълнихме си по два пълнителя – всичките с трасиращи, без обикновени патрони. Застанахме един до друг на рубежа. Уговорка специална с Пешев нямахме, но той, като ни видя, разпери ръце над копчетата на пулта в готовност. Видях го през прозорчето.

Готови! Стреляй!

Настана такава пукотевица, че каската ми затрака и после кънтя докато не я свалих от главата си. Тъмното поле на стрелбището се осея с хвърчащи във всички посоки патрони, оставящи червена трасираща диря. Всички мишени бяха съборени от нас.

- Чакайте малко, чакайте! – викна командира на поделението. – Гешев и Желев направо ни събраха шайбите. Я им дайте по още един пълнител.
Бомбето – старшината, сам се зае да ни го напълни.

С Гешев заредихме. Пешев и той горе готов. Стреляй!

Калашникът изстрелва тридесет патрона за около три секунди. Представете си ги всички сега като фойеверки. Страшна работа. Мишените пак долу.

Изкараха ни отново пред строя.

- Гешев и Желев – три дена домашен отпуск. Останалите офицери – без премии и добавки.

Съжалихме само, че не можехме да поделим наградата с Пешев. Но ако им кажехме, че изобщо не сме се целили в мишени, а стреляхме като Рамбо и Терминатора, те щяха да ни вкарат в ареста.

Сега ми идва да кажа, че не вярвам на военните и когато ги споменат, все за този случай се сещам. И за онзи Атанасов, който за малко да бомбардира бункера си. Ще замълча. Казармата, освен диария на нервна почва, както пишехме на стените, се оказа мястото, където срещнах най-добрите си другарчета.

Тази година ще правим двадесет от уволнението. Същият юбилей имам от първата си публикация… от прописването изобщо. То стана именно на пост, в казармата, при минус 17 градуса. Когато пръстите ми от студ лепнеха на калашника и единствения начин да се стопля и предпазя от вятъра, бе да се завивам с опиканата обща габина, която даваха на часовоите. Но си имах тефтерче и моливче.

Извън протокола и като финал:

Тия истории ги омастилявам постоянно. Пиша с евтини пластмасови писалки, които имат пластмасови пълнители от по 0.29 лв. бр.., които се намират във всяка книжарница. Викам им патрончета. Все ми иде да заредя поне един път с червено мастило… Ех, спомени, спомени!!!

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .