Страницата на Мариан Желев

20.03.2014

Улица Виктор Юго

Filed under: Добри истории — Jelev @ 11:32

Не е правило номер едно, когато посетя някой град, на всяка цена да хукна из улиците му. Но ако не го направя по моя си начин, значи не съм усетил мястото. А то включва буквално изгубване, за да намеря най-интересното кътче в него. И посл…е, повярвайте ми, бързо го опознавам. Така направих с Карлсруе, с Кричим дори, а даже и с Шанхай, откъдето ще имам удоволствието да споделям скоро. Без да ме интересува какво ще стане, ако не намеря пътя.

В Пловдив веднага открих улица „Виктор Юго”. Беше близо до квартирата ми, на крачка от центъра. Малка, тясна и къса уличка, която се минава на един дъх. Заобичах я така, както се захласвах по един от любимите ми романи – „Човекът, който се смее”. В средата имаше малко кафе. Излизах по-рано, преди да отида на работа. Сядах с вестник. Оставах понякога по-дълго – навървях в главата си разни истории, които могат да се случат и аз да ги опиша. Наблюдавах хората – всичко на всичко четири маси, но и те като мен предпочитащи силно кафе.

Бяха много популярни онези малки, но дебелостенни чашки в бежов цвят, които придаваха на кафето усещане за момент и мълчание. А в заведението го сервираха с дебел каймак. Поръчвах си и станалата задължителна чаша сок от банан. Сърбах си бавно горчивата напитка, на малки симпатични глътки.

Писателите, особено романистите, са в състояние от наглед простички детайли да създадат плътност на усещанията. Това се мъчех и аз да сторя. И никога не съм искал да го афиширам, още повече не съм си мислил, че извън приятелските разговори ще разказвам за тази пловдивска улица. Имам си любима във Варна, В Добрич и Балчик, в София и Кричим. Но ето че тя се появи като достойна за разказване до останалите добри истории. Защото в този момент пиша не конкретно за събитие, а за преживяване, минаващо като колона през тектониката на миналото ми.

Срещите, които си организирах на „Виктор Юго”, бяха предимно с моите герои. Общувахме за книгите, за действието. Сравнявах ги с присъстващите и понякога водехме спорове. Помагаха ми и с кръстословиците и ми препоръчваха да пия кафето с кафява захар. Накарах ги и тях да се влюбят в улицата. И колкото повече водех този въображаем диалог, толкова ми се струваше, че напипвам пулса на историите, нароили се в главата ми. Имах нужда от това спокойствие, особено сутрин, когато искаш да се събудиш без помощта на изкуствена светлина, музика, реклами, шум и билбордове.

Постепенно започнах да разбирам защо ме привличат малките и спокойни улици. Получаваш наготово усещането за свобода на мисълта. Та там могат да се случат безброй събития, срещи, инциденти. Трябва ти само въображение. А то никога не се движи по булевард, напротив – дайте му малка уличка и опрашено от спокойствието ще направи чудеса. За разлика от голямата улица, булеварда, където бързината на живота натрошава на малки парченца въображението, превръщайки го в множество натровени врабчета, които би трябвало да превърнете в орли.

Това бе мястото, където най-много съм мълчал, ако изключим онова: „Може ли едно кафе и сок от банан!”

Много пъти съм искал да остана да заживея в Пловдив. Както и в много други градове. Не би ми стигнал животът, затова си казах, че ще ги подаря на героите си в историите, които мислех да създам. И нямаше да има значение къде съм, а в кой град съм се пренесъл, за да опиша някоя история.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2014 Страницата на Мариан Желев . WordPress .