Хастарът на билките
Беше много смело от моя страна да си го помисля, но успях: Човек не би трябвало да боледува. Поначало той е съвършеното творение на природата – най-доброто в нея. Духът ще да е онзи, който крепи всичко и го поставя в синхрон. И ако успее да предаде целия си списък с послания на вечно гладните, жадните, противоречивите, нуждаещите се телеса, нещата наистина ще са перфектни. За наша радост това не е така. Повтарям, за радост, а не за щастие, защото сега нямаше да ми се налага да пиша за билките.
А аз искам. Искам да разкажа за жълтия кантарион, за мащерката и чая от шипки. За момента, в който се потопих в цели плантации от природни еликсири. На колене, лазих на колене и с малка ножичка си берях от тази благодат. Дали под връх Ботев, хижа Грънчар или на слизане от Дерменка – раницата ми редовно е окичена със снопчета, които се полюшват и чакат да бъдат изсушени, прибрани и след време попарени. В кухнята се носи аромат на планина, красота и хармония. Всяка глътка е като въздишка. Но да си запариш чай в планината е все едно да отвориш книга с цитати – великите обобщения на природата, цвят до цвят. Прибавете към това задължителна компания от приятели и почти съм сигурен, че след време сами ще искате да издадете, ако не книга с цитати, то поне свое лично писмо до Господ, че ни е създал по образ и подобие.
Обръщали ли сте внимание, че никой не предписва билки, а ги препоръчва. Те не са продукт на завод, концерн, фармацевтика. Тях дори докторът ги препоръчва. Защото това е естественият ни достъп до природата. Ние си мислим, че болестите са сложно нещо и се нуждаят от сложно лечение, а в повечето случаи се оказва, че едно чайче прави чудеса. Не вярвате? А може би е време.
Направени сме от кал, но мога да допълня, че притежаваме всички елементи на природата: изгреви и залези, приливи и отливи, сняг и пек, както и манган, цинк, желязо, олово и прочее . Съчетанието на тези елементи могат да придобият форма, която повечето от вас много добре познават в огледалото. И когато тези елементи се разстроят, ние тичаме при джи-пи-то, примерно. А може и сред природата. Зависи накъде духа вятърът в нас.
Какво означава да си обърнеш душичката с хастара навън? Същото е като си почистваш ръкавиците – просто ги обръщаш и започваш да пощиш. Тъй и в планината или природата изобщо. Отиваш и започваш да се освобождаваш от неудобните израстъци, случайно попаднали фрагменти и всички излишни неща. Това най-добре се случва на тишина и спокойствие, защото с обръщането на духовния хастар, ние неволно попадаме в пряк достъп до онези приказни творения, които си ги имаме по рождение. Подаваме си ръка и ставаме пълноценни. Ромонът на потока, изгревът над билото, ароматът на билките – отразени в нас, ние бързо намираме духовният им еквивалент… и току-виж над билото на трудностите пред нас е изгряла нова възможност за промяна в живота.
Последното ми бране на билки над хижа Плевен трая близо два часа. Толкова се бях отнесъл, че можех цял ден да си остана на красивата поляна, осеяна с жълт кантарион. Мислех си до каква степен природата може да компенсира несъвършенството ни. Или по-скоро да ни напомни от какво сме направени и ние самите. Обръщайки се към нея всичко сякаш си идва на мястото. Толкова е просто.
Та обръщайки се към билките – акцентирам на тези в България – всъщност започвам да усещам предимствата на това да не си чак толкова вездесъщ, неболедуващ и съвършен. Стремежът към тези неща ни прави да се чувстваме велико. Разбира се това заключение може да го намерите при Достоевски, който използва думите, за да стигне до него, а аз – природата и билките.
В този момент бурканчетата ми са празни. Изпих де що имаше билка вкъщи. Но скоро планината ще се освободи от бялата си шуба, за да даде път на ароматите. До тогава – ще си правя отвара от една добра престава и няколко стръка миризми от спомени. И никога няма да забравям, че съвършенството се гони, но не се стига. Така човек просто обръща гръб на слабостите и несъвършенствата. И забравя, че трябва да боледува.