Страницата на Мариан Желев

Два часа и половина полет до Москва. После още девет до Пекин – почти половин ден във въздуха. Чувствам се добре горе в небето, сигурно заради въздушната ми зодия. Когато пилотът стабилизира самолета и лампичките за коланите изгаснат, на мен ми идва да изиграя едно право хора. Ефирен съм до степен на душевност.

Кацането в столицата на Китай е съпроводено с умора у моите колеги: Светлозар Казанджиев, Тенко Тенев и Иван Странджев. Не и аз. Часовата разлика носела проблеми с вестибуларния апарат, душевното състояние и прочее умори. Но аз бях олицетворение на приказката „Луд умора нема”. Исках нови впечатления, исках нещо различно и го получих.

Пекин е два пъти по-голям от България като население, а аз – единица от милиард и нещо китайците. Странно, но се чувствах добре. Дори гледах да не мигам много-много, за да не изпусна нещо. Преводачката, Тао, нашият водач, хотелите, ресторантите… Смогът ми дойде в повече. Но когато ме качиха на китайската стена задишах друг въздух. На слизане се отбихме в едно ресторантче, където отново ни зашеметиха с фантастични храни. Без да ни питат – Тао поръчваше, а ние гледахме блюдата все едно сме охлюви, които опипват света с върха на клечките. В една от чиниите ни поднесоха странни кулинарни формирования, приличащи на миниатюрни баклавички. Не бяха. Попитах преводачката, Росица – китайка, тъкмо завършваща българистика в Пекинския университет (хайде после да обясня защо се е кръстила Росица) – какво е това в чинията. Тя, мисли, мисли, па накрая се сети за думата: насекоми. Досущ хлебарки, викам си, големи, расови. Ей сега ми се е паднало – ще ям. Не ме взеха в Сървайвър, та поне тук да опитам екзотика. И го направих.

Хлебарките бяха с вкус на пасиран мозък, но заедно с черепа – леко горчиви и едновременно сладникави заради карамелизацията. Сетне ни се наложи да ядем още много екзотичности, посред които бат Тенко не се стърпя и ми вика:

- Писна ми от този гюрулюк, Марианко! Къде е бекончето?

Гюрулюкът (задушен спанак, лапад и всякакви треви) е на почит в Китай. Общо взето основната им храна, като се изключи онази, която се сервира на гости, е ориз, сладко кисела супа и хлебчетата правени на пара.

От Пекин с влак се придвижихме към Тиандижин. Разбира се пропилявам в разказа си онази страхотна среща в Пекинския университет, където адашката Мариана Маринова – преподавател и страхотен приятел – ни представи своите ученици. Както и запознанството ми с преводача на Хайтов – от български на китайски. Но понеже бързам да разкажа за Шанхай ще спомена само, че стотината километра между двата града ги взехме за двадесет минути с влак, който хвърча с близо триста километра в час. Заснел съм го.

Мислех си, че Тианджин е малко градче. Малко-малко – осем милиона. Отново среща с писатели. После ни настаниха в хотела – мен: на тридесет и третия етаж.
На другия ден със самолет до Шанхай. Иха, Шанхай!

Шанхай е голям град. Шанхай е много голям град. Шанхай е чудовище.
Авиокомпанията ни натика във възможно най-малкия Боинг – имах чувството, че са го изкарали от някое детско шкафче. На всичкото отгоре имаше буря горе в небето. Самолетът сякаш бе със спуснат колесник и се търкаляше по плътните облаци. До мен стоеше американец, женен за китайка, седнала от другата страна на коридора. Расов американец, отгледан вероятно с Макдоналдс и печени пуйки от еко ферма в близост до някое тексаско петролно находище. През целия полет – час и половина – слуша траш метъл в слушалките, толкова силно, че космите на ръцете му се изправяха. И друго – заби глава в предната седалка и остана в тази поза до кацането на самолета. Вярно, включиха сигналите за затегнати колани, да не ставаме, да не мърдаме, но стюардите обикаляха и раздаваха сандвичи – две девойки и едно момче китайци. Количките им непрекъснато се удряха в седалките, изливаха питиетата, капеха кафе навсякъде. А самолетът продължаваше да се държи така, сякаш караше сноуборд в Алпите. Направо да ти обърне карантиите с хастара навън.

И изведнъж…

Шанхай.

Видях го през прозорчето, илюминатора. Най-гъсто населеният град в света. Три, та и повече Българии. Времето се успокои, вятър нямаше, самолетът, сякаш за да ни докаже, че може да лети спокойно, направи няколко панорамни виража над това чудовище, наречено град.

Кацнахме. Посрещна ни бусче с водач. Тао и Росица са все с нас. Това, вика водачът, е Шанхай… Булевардите един над друг – всяка година строят нов върху другия. Река, тунели, небостъргачи като гъби. И много китайци. Много.

Росица си е сложила името в университета. Всички, учещи българистика използват наши имена. Там има Камен, Калина, Доротея. Иначе китайското име на Росица е Ли, което в превод означава река. А на Тао – морска вълна. Тао е бохем в китайски доспехи. Росица – истинско очарование, което кръстих Жасмин. Хареса й. Повече даже от героинята на Натали Портман в Леон, в която тя бе влюбена и имитираше.

В хотела залях компютъра си с вода от ютията – толкова много исках да съм спретнат на официалните срещи с писателите, че се престарах. Резултатът – тръгнах да суша на нощна лампа клавиатурата, но прегорих копчетата и после на колегите журналисти, от които взех на заем малкия лаптоп, се издължавах. В Китай няма фейсбук, туитър и ю-туб. Има Скайп. Както и сериали. Отиваш да си купиш от магазинчето бонбонки, а китаецът, вместо теб, гледа телевизора. Масово е.

Шанхай, телевизионната кула, реката, небостъргачите, Made in China – велико. Разходката ни трая няколко часа. Дойде време да се прибираме в хотела. Не и аз. Толкова исках да усетя този световен епицентър. С други сетива, с всякакви. Викам си, какво ще стане, ако помоля водачите да ме пуснат на свобода. Както обичах – да тръгна по която си искам улица и да се загубя. Нищо, че е Шанхай. Аз така си обичах.

Обясних на преводачката. Така и така. Беше ми направило впечатление, че имат три вида таксита – бели, жълти и черни. Кое да си хвана? Имах визитката на хотела, имах и юани в джоба си – валутата. Лесна работа. Оправен съм. Все ще стигна до хотела.

Росица обаче ме гледа дълго време втренчено. Дано, казах си, да не съм нарушил протокола.

- Уан ма джун ха пи дао гин… – вика тя на Тао и после се обръща към водача ни за Шанхай: – Су ми гон да удз жа ги мио (извинете ме за акцента).

- Баааа, гу ми йо ие джи а. А? – отвърнаха й.

Росица се обърна към мен и с нейния чаровен български ми съобщи, че тръгва с мен.

Очаквах забрани, протести и пречки. А то – от лесно по-лесно. Даже ще си имам преводач в нощното пътешествие в Шанхай.

Росица е от бедно семейство. На двадесет и три години. Отрасла е в дълбоката провинция. За да стане студентка тя избира специалност, която е рядка и на всяка цена трябва да се попълнят бройките. Записва българистика. Никога не е ходила в Шанхай. Поради тази причина на нея дължа вечерната обиколка на улиците в милионния град.

Да се загубим беше лесно. Тръгнахме по главните улици – все централни и без автомобили. Всичко си има – хамбургери, парфюми, дрехи – известни световни марки, които не ме впечатлиха. Търсех китайското, натуралното, атмосферата. Открихме го с Росица на няколко места.

В първия момент ми се стори, че тук снимат филм – камара китайци в обикновени памучни дрехи, почти боси, наобиколили уличен музикант, който пееше фолклорни песни. Росица ми го обясни. И преведе песните. Всички припяваха. Бяха плътно залепени един до друг, прегърнати в своята традиция. Като че ли Шанхай бе едно голямо пустинно поле и имено песните на уличния музикант събираше хората. Истински ритуал на една много дълбока душевност, която ми се искаше да опозная.

Магазинчета, заведения, хора – градът кипи от живот. Не знаех с око, фото или камера да запечатам усещането. Или с душа – да усетиш китайците е най-добре да се омесиш с тях. Губиш индивидуалността си – първото, което усетих. Те са толкова плътно един до друг, вкопчени и организирани, че няма как да ги проумееш с разум и острота. Самите те в продължение на години са изграждали своята Велика Китайска Стена – в душите си. След толкова много разговори настина стигнах до това заключение. Просто нямаха нужда да отиват отвъд този предел, защото не се интересуваха от него. Както искате го тълкувайте.
Почти на всеки три крачки карах Росица да ми превежда. За всичко, за всяка фраза и надпис на стена на сграда. Нескончаеми въпроси от моя страна.

Оправдавам се сега с писателското си чувство на любопитство. Но като че ли и тя изнамираше интерес в отговорите, които ми даваше. Шанхай бе един непознат свят за нея. А за мен?

Видях просяци, проснати на улицата, комарджии, хулигани, пияници, бохеми и китайчета в бентлита-ментлита. Видях бедност и суета и един свят, който има много и иска още повече. От височина триста и незнам си колко метра видях Шанхай като макет. Не се изплаших, но чудовищните му размери могат да предизвикат лоши сънища.

Така и не ползвахме с Росица такси. Прибрахме се по малките улички, уморени, но с помощта на картата, която бях взел от рецепцията. Не пропуснах едно квартално магазинче, от където си купих добро, според Росица, бяло китайско вино.

В стаята на двадесет и втори етаж отворих широко пердетата. Отворих бутилката и си казах наздраве в компанията на Скайп – единствената връзка с България.
На другия ден ни предстоеше визита до китайската Венеция. После един ден свободен. Вечерта ни отведоха до Пу-донг – най-голямото летище в света. Сбогуване с Росица и Тао и после десет часа полет до Москва, от които шест проспах. Събудих се на изгрев слънце. Трябва да сме били над руските степи, когато погледнах през илюминатора. Видях изображение на китайско момиче долу в гората. Беше ми мъчно.

Час престой на летището. Бърза проверка и после на другия самолет. Между мен и бат Тенко се качи бъбрива и страхлива рускиня. Не понасяше полетите. Пита ни какви сме. Писатели – отговорихме в един глас с бат Тенко и тя заспа уравновесена.

Кацане в България. Митко от София ме посрещна на летището. До централна гара ме преведе през Цариградско шосе, което след Шанхай ми се стори като квартална уличка, да не казвам касък. И хайде на БДЖ – разбира се с двучасов престой някъде из искърското дефиле. Излязох навън, запалих цигара и загледах нашите планини залени.

Обичам България. Благодарение на Шанхай.