Страницата на Мариан Желев

В края на лятото. Току-що бяхме пристигнали във Варна. Първата квартира – на Слънчев ден, идилия. Стоим на двора, прозорците и вратите на виличката отворени. Точно поради тази причина не разбрахме кога е влязъл Маркес, кога се е настанил на фотьойла, че и кога му е останало време да се настрои като у дома си. Точно така ни гледаше – все едно винаги е живял при нас, а този фотьойл му е любимият.

Габриел Маркес е котка – малка тогава, тип улична, на райета и навярно петнадесето поколение котка тип будист. Спокойна до степен на отнесеност. С бавна походка, сигурни движения. Мъдрец в козината на животно. Когато „кацна” на фотьойла още не се казваше Маркес. Но още същия ден му дадох името. Тъкмо бях чел, че писателят е болен. Одухотворих това същество, понеже си мислех, че така карам името да живее.

Но да не се разсейвам.

Маркес сам се настани при нас. Взехме си го и в другата квартира, на „Макариополски” 7, в центъра. Все така си живеехме на отворен прозорец. Той излизаше и си влизаше когато си поиска. Свободата бе много важна. Гледахме да му я осигурим. Мислех, че кварталните котараци, които след множество битки приличаха на питбули в главите, ще му правят проблеми. Маркес ги избягваше. Той бе котарак, който надживяваше инстинктите си с леко притворени очи, а конфликтите за него бяха следствие на недостатъчни прераждания. Габриел гонеше женските в квартала. Не мина много време и вместо жълти, бели или черни котенца, взеха да се появяват масово такива на райета.

Маркес, с типичната си артистична и бохемска походка, нехаеше за сблъсъци и препирни за това кой какво да препикае и завладее, или да намачка, оскубе или одере. Прибираше се в квартирата на „Макариополски” 7, хапваше, лягаше в коша или оставаше да си играем. Често през зимата не си показваше носа навън. Не го вълнуваха котки, похождения, разходки – заставаше пред духалката, докато козината му не замирише на изгоряло.

Искам само да вметна, че докато пиша тези редове, отново четох за писателя Маркес – приели го в болница в критично състояние. Близо петнадесет години след времето, за което говоря. Казват, че било сериозно. Именно заради това отварям дума и се връщам към нашия славен котарак. Такъв, какъвто не съм срещал никъде и навярно няма и да видя.

До нашата квартира си имахме любима кръчма, “Бърбън стрийт” – от другата страна на улица „Шипка”. Той (Маркес) ни изпращаше до тротоара и докато не се скрием не тръгваше обратно. Не знам, като дълг ли го имаше, или просто като уважение към своите стопани. „Стопини?” – малко силно казано, защото нямахме усещане, че се грижим за котка. Да, хранехме го, но като че ли Маркес ни заобича по друга, негова си, котешка причина. Станахме толкова близки, че си говорехме – всеки по своя си начин. На мен най-много ми харесваше с каква лекота игнорираше „питбулите” в квартала, които редовно се мъчеха да го притиснат в някой ъгъл и с онова виене и врякане да покажат кой е господарят на улицата. Той ги победи всичките – с лекотата на своите движение и с усещането си за значимост.

Разбира се, че говоря за котка, а не за писател. Но ми се иска да добавя едно сравнение, че в душите на определени писатели има наслояване от няколко тектонични плочи. Гласът на архетиповете им е толкова дълбок, че на тях не им е потребно да се обясняват, борят за това някой да ги чуе или да раздават съвети и правила наляво-надясно. Те просто пишат.

Маркес не вирееше като котка, той беше наш приятел и си отиде така, както дойде – през отворения прозорец. Просто изчезна и ние повече не го видяхме. Мъчно ми беше, но да си призная, шапка му свалям за начина, по който го направи; остана три години и си тръгна. Още и още, когато минавам по „Иларион Макариополски” или „Иван Вазов” срещам раирани котки.

В момента чета „Дванадесет странстващи разказа”. От време на време се пресягам, сякаш търся козината на нашия Маркес, който би трябвало да е някъде на фотьойла.