Страницата на Мариан Желев

… а официалният език беше английски. Присъстващи: Кармен и майка й (родом от Колумбия), Никол – италианка, както и трима представители на родината – две сестри, една от които ми е съпруга, другата балдъзка, па накрая се пиша и аз. Общо – шест човека.

В процеса на описания ще стане ясно кой какво и кой как.

Пипнах „Камп Ноу”, но при Меси не влязох. В музеите на Миро и Пикасо можех да изкарам и цял ден. Както и в парка „Гюел”. Вечеря на крайбрежната улица, нощни разходки по булевардите, както и светлинно шоу на къща „Батио” – друг шедьовър на Гауди. За капак една каталунка мощно ме руга в метрото и ме рита по кокалчетата, защото с куфара на колелца съм минал през краката й.

И така, Мила, сестрата на Гергана е повече от година в Барселона. Преди това учи в Германия и се премести в Лондон, където дозавърши. Освен английския започна да учи руски заради нова работа, но ето че се премести в Испания, научи испанския и започна да работи в английска фирма за софтуер, които работят само с немци и испанци.

Истински миш-маш. Повярвайте ми, глобализацията в определени моменти прилича на мармалад. И като всеки мармалад хората си го слага на филията и не се взират в него да търсят отделните съставки.

Та докато гостуваме пристига покана за вечеря от Кармен – колумбийка, която живее на няколко спирки с метрото от „Камп Ноу”. И тук миш-машът е пълен – Кармен е колумбийка, но е женена за българин, а двамата са се запознали в Канада, докато учат. И решават да живеят в Барселона. Тук се запознават с Мила. На вечерята няма да присъства Милко, мъжът на Кармен, който в момента работи на остров Майорка. Но ще бъде майка й, която гостува от Колумбия.
През деня се подготвям – правя мусака. Мила съобщава, че с нас ще бъде друга нейна приятелка, италианка. Хубаво, ще ги изненадаме с добро българско вино и типично българско ястия, за което половината Балкани се борят да лицензират.

Блокчето, в което живее Кармен, е спретнато, типично за новото строителство в Барселона. Вътре чистичко, ухае на добър стопанин. Кармен ни посреща с прегръдки и целувки. Приказлива, емоционална, с много енергия. Разбирам защо се е отказала от Канада и е предпочела Барселона. Не спира да бърбори. С Мила на испански, с нас – смесица от английски и български. Буквално от вратата стихията на нейното гостоприемство ни залива. Ръкомаха като регулировчик – свикваме бързо и скоро наистина бариерите падат. Емоцията е приятел с всички. Кармен не е висока, с черна чуплива коса, изразителни очи и уста, с леки бръчици около устните – типична южноамериканка.

Запознаваме се с майка й – заприлича ми на нашенска женица, която си е отгледала дечицата, пуснала ги е да живеят по чужбината и сега по цял ден плете пред телевизора и си говори сама. Друг език освен испански тя не познава. Италианката е лъчезарна, чернокоса, с хубави очи и външност като за картина на добър художник – сякаш не смее да покаже емоциите си още, понеже Кармен е изпълнила с гласа си цялата къща.

Настаняваме се на масата и именно там обявяваме, че официалният език ще е английски – всички, освен майката на Кармен, го говорят. В далечните часове на вечерта това правило щеше да отпадне и всеки щеше да заговори какъвто си език иска и много добре щяхме да се разбираме покрай тостовете с червено вино.

Кармен е направила шопска салата. Вади също така и гроздова ракия. Ние се учудваме. А тя на развален български ни обяснява, че Милко така е поръчал – много държал да има шопска и да извади от запасите гроздова от България. Но предястията й излизат извън графата на кулинарното ми тефтерче. Фурми с изкарани костилки и обвити в бекон, като леко са запечени на тефлонов тиган, без мазнина. Също така има резени смокини и сложено върху тях сирене ементал. За шопската, както и за мусаката – споменах.

Кармен не спира да говори. Как се запознали с Мила, с мъжа си… И, о, чакайте да ви разправям:

С Милко решили да вдигат сватба. Първо с приятели в Канада. После отишли в България – и там сватба. Кармен няколко пъти наблегна на любимата си шкембе чорба. Ходили до Рилски манастир и т.н. Дошло време да направят сватба и в Колумбия.

- Ей сега ще ви пусна филма от сватбата на компютъра.

Майка й се подсмихва. От време на време Мила или Кармен й превеждат. Жената много ми хареса мусаката. Жалко, че не можех да си побъбря с нея.

Никой от роднините на Милко не успели да отидат на сватбата им в Колумбия. Причината – гражданска война и други размирици. Всичко било уредено, но последния момент родителите на Кармен разубедили сватовете. А то там весело, танци, в едно салонче.

По телефона, сякаш разбрал, че говорим за него, звънва Милко. Всички последователно вземаме телефона.

- Тя наля ли гроздова? – пита ме.

- Наля – отвръщам.

- Шопска наряза ли?

- Наряза.

Между двамата има много силна връзка. И няма как иначе да е – с тази емоционалност, истинска спойка за голямо щастие и любов.

После си побъбрихме за това-онова с Милко. Съжалявал, че не е успял да дойде и да се запознаем.

Добър човек е – гласът му звъни, като на свободен човек. Като на човек, който си е намерил мястото.

Не можем да вземем думата от Кармен. Заради гроздовата и червеното вино, българският й се губи, английският е добре овладян, но на нея й се говори на испански. И взема да разказва за родното си място. В близост до действащ вулкан е. Това трусове, земетресения, леки изригвания – са нещо като ежедневие. Само като има мощно изригване евакуират хората.

- Ей сега ще ви пусна клип на едно изригване в ю-туб.

И пуска. В същото време разказва как баща й бил нещо като гид на хора от „Нешънъл Гиографик”, които ходили да снимат и изследват. Имало и луди глави, някои от тях не са се връщали. Затова правителството задължавало да има местен водач.

Ние говорим за България. Варна, морето и хубавите планини. Непременно да ни гостуват следващия път, когато дойдат.

Благодарим за вечерята, решаваме да тръгваме, защото е станало късно. Кармен маха с ръка и казва да не се притесняваме. Говори още час и едва тогава ставаме. Сбогуваме се с майка й, която ни изпраща усмихната. Никол тръгва с нас.

Улиците навън са оживени. Скоро предстои мач на „Барселона” от Шампионската лига с „Глазгоу Рейнджърс”. Метрото е пълно с шумни и пияни шотландци. Ходят напред-назад и буквално са образували нещо като мравуняк около баровете.

В този град не ти се прибира. Да оставим настрана глобализацията, миш-маша и всичките култури, пуснали корен тук. Има някаква особена, лесно уловима лежерност. Тя те принуждава да си кажеш, че животът може да бъде простичък, че можеш да го караш ефирно и не бива да се тормозим. Може да е заради слънцето, морето и липсата на петна от проблеми в ежедневието. Не че каталунците си ги нямат, но изобщо не им личи да живеят ден и нощ с тях. Хубаво ми е. Беше хубаво и в стария град, в малките улички и после край брега… Можеш много лесно да се влюбиш в Барселона.

Усещам вкуса на каталунско вино, заедно с тънките солени резени хамон. Идва ми да заговоря на испански, на руски, български, италиански и английски едновременно… Ето в такъв момент ми се иска да пея. От душа и сърце. Дано само някоя каталунка не ме зарита отново по кокалчетата.

Прибираме се в квартирата на Мила. Смесицата от нови хора, езици и култури наистина са се преврнали в мармалад. Цяла нощ се облизвам насън.