Страницата на Мариан Желев

Мрачни и тъжни бяха хората и неугледно бе ежедневието им, когато свободата прекрачи прага им. До този момент те не знаеха как да надигат глава, как да се придвижат до свое желание, дните им вървяха гладко и никога не напускаха отъпканата пътека на навиците.

В началото не можаха да познаят Свободата, защото тя пристигна като усещане, много приличащо на запаления по инерция пламък в камината.

Свободата бродеше и можеше, ако рече, сама да си изгради нов свят, където да няма и помен от хората, но се отказа. Мнозина имаха нужда от нея, а и тя бе решила да намери начин да прокара през тези студени, мрачни и вечно неусмихнати люде своите идеи за щастие.

Хаотично влезе в тяхното ежедневие, но много внимателно започна да си подбира първите човеци. Ако им се отдадеше от веднъж, те сигурно щяха да я разкъсат, да я направят на парцал или да си напалят огън с късовете й, колкото да се стоплят. Затова реши да спохожда всеки един поотделно. Един по един.

Късметът първо се усмихна на един престъпник, който току-що бе напуснал затвора за излежаване на тежка присъда. Споходен от чудното усещане да диша, ходи и мисли свободно, той започна да крои планове за ново престъпление. Окрилен от възможността безнаказано да убие, открадне, насили, престъпникът лукаво започна да се усмихва. Никога досега не се бе чувствал така. Сякаш целият свят го подканяше да извърши престъпление, а неговият, вътрешният негов свят, крещеше най-после да реализира плановете, трупани в затвора. Никой с пръст нямаше да го пипне, накаже или затвори отново. Престъпникът се чувстваше така, сякаш бе получил голям дар от свободата, а именно – да се развихри. Избра жертвата си, причака я в тъмнитата на глуха уличка, подготви оръжието си, представи си престъплението, хареса му; после щеше да извърши и друго, после трето и така докато се наслади напълно на чувството, емоцията, щастието да правиш каквото ти сърце поиска.

Сърцето на престъпника искаше кръв, но Свободата не си представяше така нещата. Тя искаше не престъпление, а любов и радост. Затова, малко преди престъпникът да нападне жертвата, тя се отдръпна от вените му и го остави оклюмал, сам, тъжен и нещастен да се пита какво да прави с остатъка от живота си. Изведнъж нещо се бе променило: той не можеше да си позволи сега да напада, а беше му така приятно доскоро.

Със свито, но незагубило надежда сърце, Свободата прекрачи прага на голяма църква. Вътре завари свещеник с посивяло лице, който се молеше и от време на време задрямваше над сключените си ръце. Изведнъж лъч светлина озари лицето му. Като че Господ му проговори. Вътре в него нещо се надигна и свещеникът се изправи. Отвори свещената книга и извиси глас в празния храм: „Всички ще повярват в моята религия“

Можеше да излезе и да каже на света колко е бил заблуден досега, как все е гледал надолу и е нямал какво да даде на хората, а те са ходели тъжни и унили. И ето, че идва ден, в който гласовете на всички могат да бъдат чути, благодарение на нашия Бог, който е разкрил лицето си.

„Аз ще ви освободя!“ – викаше свещеника по улицата и хората го последваха. От време на време се спираше и започваше да говори на множеството, че животът на всички ще се промени. Че той ще ги води към светлина и благоденствие, към радост и преклонение.

Намериха се противници, които не харесаха думите на свещеника, защото той искаше всеки да се раздели с имота си в името на неговия Бог; а така също всички да му се кланят, да му се отдават мислено и почтенно. Намразиха освен свещеника, но и хората, които го следваха. Блеснаха ножове, също и други оръжия. Паднаха първите глави, хората се изплашиха, но упоритостта и вярата на свещеника не стихна. Напротив – той все по-силно и гръмко започна да проповядва в името на свободата на новата религи. Нови и нови люде влизаха в храма, в името на Господа. И се заклеваха да отмъстят за жертвите. И тъкмо да пламне война, когато надеждата и вярата в свещеника си тръгнаха. Той остана пак сам в храма, с молитвено сключени ръце и уморено посивяло лице.

Свободата си бе тръгнала. Прекара сама няколко часа в сърцето на Божия служител и се разочарова много. От себе си.

В опит да намери къде греши и с какво може да помогне на хората, за да разберат правилно посланията й, тя реши да опита отново, може би за последно, да подари усещането за простор и благодат на някой. Трябваше й човек, личност, който умело борави с разбирането за свобода, умее да го изразява и може да му се посвети от сърце. Така стигна до писателя.

Писателят тъкмо бе зарязал поредния си опит за роман и стоеше с недопушена цигара пред прашното стъкло. Не обръщаше никакво внимание на онова странно чувство, промъкнало се в стаята. Той се поизправи и с прилив на сили му се прииска, на писателя, да прегърне някого. Беше получил бленуваното вдъхновение. За да си го запази, той обеща да няма повече никакви скрупули, да остави перото си да върви само по листа и да гледа да покаже на света колко много страст има в него.

След три месеца редакторът му каза, че романът, който е написал, е порнографски. Но щял да го издаде, защото така се печелели пари. Писателят не го интересуваше морала. Той беше свободен и всички му завиждаха. Купи си две къщи и голям замък, където прекара още три месеца в писането на продължение на порнографския роман. Беше свободен и от време на време си пееше любими песни. Пускаха му поздравителни картички – предимно търговци на книги и издатели, които искаха да откупят следващите му десет романа. Получаваше и заплашителни писма от разни моралистични дружества, писателски обединения, които имаха само архиви, но не и нови книги; а така също и от родители, чийто деца били покварени и четяли само романите му.

Писателят издаде още две книги, когато Свободата я погнуся; тя избълва насъбралото се несъгласие под формата на сън, споходил Писателя. Той се обля в пот и когато се събуди видя пред себе си прашен прозорец, недописана страница на бюрото и димяща лютива цигара между пръстите. А беше подписал договор за дузина романа. Не успя. Издателите го осъдиха и той влезе в затвора. Вътре завари много свои почитатели. Почитатели на книгата, които бяха усвоили методите на героите му. Той също стана герой в затвора и никога повече писател.

Свободата изпадна в екзистенциална дупка. Трап по-скоро. Вече не смееше към никой да се обърне. Всичко сторено от нея до този момент бе завършвало трагично. Тя или не разбираше хората, или те не можеха да разтълкуват правилно намеренията й. Все й се струваше, че не може да открие връзката. И когато се появи като чувство в някой, все нещо се объркваше.

С разклатено настроение и много тъга в очите Свободата реши да напусне света на хората. Да ги остави оклюмали и тъжни – по-добре така, отколкото да се избиват в нейно име. Вървя до крайните квартали. Тъкмо да напусне границите на човешкия град, когато пред последната сграда видя площадка. Площадката бе предназначена за игра на деца. В този момент те дълбаеха пясъка и си правеха формички. Докато се усети, Свободата се намери до децата с кофичка в ръка. Хареса й. Реши за последно, като сбогуване, да остане още малко при тях. Да видим какво ще се получи.

Както си играеха, децата изведнъж започнаха да вдигат повече врява от обикновено. По някое време едно от тях се изправи и извика на всички:

– Хей, искате ли да направим така, че всички възрастни да заобичат шоколад, да ни купуват редовно колелета и да ни пързалят на пързалките през зимата?!

– Как ще стане това? – запитаха другите дечурлига.

„Как?“ – запита се даже Свободата, защото, макар да бе станала дете, не можеше да си обясни откъде идват вдъхновението и чудатите мисли на малките.

– С магия – усмихна се момчето. – С чудна магия, която ми хрумна. Искате ли да ви разкажа.

– Искаме.

И взе да им раказва.

 

Текстът е по повод Беседата на Ощество на писателите Варна на тема: „Карикатури и граници“,  проведена във френския център, 24.02.15 г., Варна