Страницата на Мариан Желев

Паяжината забелязах една сутрин, докато отпивах от кафето. Имаше неправилна геометрична форма. Хм, викам си – паяжина. В рамката на прозореца. Нека си стои.

Паячето, дочуло сякаш одобрението ми, в близките два дни изкара линийка и някакви други свои инструменти и умения, та взе, че започна да преде съвършена паяжина – на наложени един в друг многоъгълници, добре привързани, стегнати, опънати, идеално прихванати и по-скоро излъчващи съвършена геометрия, отколкото имитираща такава. Отпих от кафето – поредното. Все още имах възможност и оправдание да отстраня паячето от рамката на прозореца, който гледаше към задния двор. Ала да си призная гледах като хипнотизиран работата му. Ден след ден как извайва тази чудесия и в същото време смъртоносна хватка за заблудено прелитащи насекоми.

И докато си ги мисля тия неща – туп! – малка мушица се лепна за паяжината и взе да мята с крака. Беше сутрин – продължавах да пия кафе, а за паячето бе дошло време за закуска. Заслужаваше си я – след толкова дни работа, мерене, кроене и прочее майсторлък. Трябваше да похапне, да се закрепи, та да има материал за още паяжина.

Ей го – досущ като многокрака нинджа, паячето се появи. Дребно едно такова, чевръсто, с тумбесто тяло и изключително прецизни движения. Бе усетило придърпването по паяжината. Достигна жертвата си, а тя се замята още по силно; понакъса малко паяжината, но точно с парчетата от нея се омота още повече. Паячето прегърна жертвата си, застина за миг и в следващия момент взе да си я опакова. За да придобиете представа как точно само ще спомена онези машини за стречоване на багаж по летищата – куфарът се върти върху поставка, а в това време найлонът го покрива целия.

Паячето окачи жертвата като суджук. После се зае да поправя щетите. Реставрацията на дупката му отне половин ден. След което отново се скри, в очакване на следващата заблудена мушица.

Обикновената реакция на човек, когато види паяжина в дома си, е да я отстрани, за да не изглежда домът му запустял и занемарен. А и повечето хора реагират негативно, когато видят паяк край себе си. Та и други две-три оправдания имах, за да разкарам нашественика. Но паячето бе извън дома ми – от външната страна на прозореца (оправдавам се), а и имах чувството, че пред очите ми тече истински научнопопулярен филм (вдъхновявам се).

В следващите няколко дни суджуците станаха три, четири… Паячето си ги опаковаше и закачаше – в съвършена вертикална линия.

Една сутрин, докато отново си пиех кафето с паячето, го видях застанало точно в центъра на паяжината; освен, че бе опаковало жертвите си и ги бе подредило в права линия, то ги бе свързало с нещо като връвчица – отново изпредена от него, вероятно, но значително по-дебела от самата паяжина. Дори ми се стори, че това може да е и сламка. Стои си паячето в центъра на своята вселена (само си го представете) и си хапва от суджучетата, подредени в паячена хранителна верига.

Мина време – паяжината взе да се напрашва: от цвета на цъфтящите дръвчета, от прахоляка; валя дъжд, духа вятър – паяжината поостаря, понатежа и взе да провисва. Вместо изтъкана фино, тя сега приличаше на нескопосано изработена творба от груби ивици, неправилни форми и понакъсани краища. Паячето обаче все си стоеше в средата и продължаваше да пие със сламка сока на своите жертви. Макар да наближаваше краят на неговото царство, то с нищо не даваше да се разбере, че е трогнато.

На следващия ден паяжината бе разпрана и се мяташе. Паячето, отново напълно незаинтересовано от съдбата на своя лабиринт, си стоеше в бившия център на своята империя и допиваше остатъците от храната през сламката. Дребничко едно такова, набито, съсредоточено.

После видях, че са останали само няколко части от паяжината. Паячето го нямаше. Вдигнах рамене. Отишло си беше. Обаче ме остави замислен. Цялото му поведение бе оплело в мен представата за едно по-особено настроение. И докато си пиехме с паячето кафето си представях доколко то олицетворява определени човешки качества. Такова малко – макар и набито – паяче, а в същото време разполагащо със съвършенството, дарено му от природата. И (продължих да си плета аз мисълта) ако се олицетворяваме с това паяче, с онова охлювче, с червейчето или с тигъра, кой знае колко съвършенство обменяме и натрупваме по прозорците на съзнанието си. Само се замислете? Та той вътрешния наш живот мяза на паяжина, изплетена от куп вероятности, случайности, сравнения, олицетворения… и в средата ние. Или вие. Зависи дали ви се иска да се видите във формата на паяче.

Рано сутринта станах и си направих кафе. По навик погледнах през прозореца. На мястото на старата паяжина бе оплетена нова – изящна, лъскава, опъната, със съвършени многоъгълници – един в друг, прихванати, премерени. Поклащаше се като копринено платно на лекия ветрец. Само последното многоъгълниче не бе довършено. Или по-скоро една ивица между две опъващи цялата конструкция въжета. Идваше ми да запретна ръкави – не може такова нещо; паяжината трябва да е съвършена, за да може заблудените мушички да се превърнат в суджуци.

Сякаш чуло ме, паячето – същото, набитото, моето паяче – се появи и затанцува по паяжината; пристигна на мястото на несъвършенството и веднага се зае да го поправя. Явно бе усетило по вибрациите на копринената си творба, че нещо не е както трябва.

После паячето се оттегли.

Аз отпих от кафето.