Страницата на Мариан Желев

За да си купя дървена лъжица се наредих на опашката малко след полунощ. Беше вече петък; черен петък. Две баби чакаха за праз от снощи и почти бяха оплели чорапите на своите внуци. Праз сигурно не им трябваше. Само повод да са на опашката.

Но на мен определено ми трябваше дървена лъжица. И, викам си, кой знае колко народ ще се появи пред магазинчето до Чаталджа пазара, за да изкупува черното на петъка.

Да обясня: Съвсем синхронно, да не казвам импулсивно, се сетих за кокала, закачен на раницата на Павката, докато експедиторствахме из дупките и скалите на България, в това число и нишите в Тюленово. Този кокал – истински, с неустановена самоличност – се появи малко след 90-те, когато хората бяха по-големи от кучетата и хапеха на месо. А ние, по пещерните експедиции, се хранехме с боб, гюрлюк и малко разреден джин. От време на време, докато си варим лещичката на огънчето, Павката току сложи кокала в манджата – да се омирише (осмърди на мръвка). Ей тъй. Не че толкова копнеехме, ама да заприличаме на вълци ни мязаше…

Та дървената лъжица за мен си е жив жезъл. Гандалфски. С него си бъркам манджите и побърквам от кеф консуматорите вкъщи. Така се прави. С дървена лъжица, която омирисва гозба, дава мерак и самочувствие на храносмилането. Особено ако дървото, от което е сторена лъжицата, е сечено в България.

В осем отвориха магазинчето. Язък, че чаках сума ти часове. Бях единствен клиент на черния петък. Дървените лъжици не бяха на промоция, но си купих една. Прокарах длан по повърхността й, огледах я, прицелих се в едно задушено зеле и я отнесох вкъщи. Платих два и четиридесет. Очаквах деветдесет и девет стотинки. Нищо. Компенсиран съм с новината, че Отец Паисий не е вече хартиен, а железен. От 7-ми декември. Железен Паисий, братя юроди!!!

Братя и сестри, много пъти са ме питали: Ти кога ще емигрираш? Още ли си тука? Само ти остана. Няма ли да тръгваш? Къде искаш да посееш люцерната?… Стоп! Докато има дървена лъжица в кухнята ми – тук съм. Тълкувайте го, ако искате: докато има дърво в БеГе-то, ще си правя манджите и ще съблазнявам съседите с аромат.

Тъй-тъй – тюткат се двете баби, нарамили две камари праз. Ръце не им останаха за шосетите. Връчиха ми ги. Подарък, да ми е топло край печката, докато си въртя манджите с дървената лъжица.

Викам си, ако се мерна в Чуждестранство, в какво ще си натопя лъжицата? Самият аз съм дърво (викайте ми липа, дъб, ясен, бук, даже мушмула) – добре, ще виреем, но само толкова. Виреем. И манджата няма да е същата, и домашните няма да се облизват, и на комшиите няма да им пука. Пък аз ще съм ряпа, заровена под някое паве. И изобщо няма да ми е до яхнии. Но пък вие, чуждестранци, ей, да не вземете да си дърпате миглите и цупите. Спокойно, другия път ще се наредя на опашката на черния петък специално за вас. И не просто лъжица, а направо черпак дървен ще ви взема. И с него ще ви загреба в моята си манджа. Ей тъй, ентусиастки. Честно! Да обещавам ли?

И все пак, поне аз – ще си остана. На първо време пред магазинчето за черния петък. После у дома. С манджичката. Да замирише на джоджен от Добруджа, на мащерка от Рила, на кантарионче от…

Бъркайте се. Бъркайте се във всяка манджа, дружки, дето сте още тука. Не, не е само дървото, което ви държи на топло до печката. Коренчето е много по-дълбоко, отколкото си мислите. Всичко ще мине. Всичко ще изтърпим. Да, признавам: има хора, които ще загинат, ако им вземат дървената лъжица, понеже гозбата им ще остане без противоотрова. И без пипер, и без люто, и без домашни люде, които да опитват (сърбат).

Но вие си пуснете сока. Нищо, че няма месце по кокала и на Павката – важното е да остане аромата. Защото по-важното е що се намира в чутурата ни (тиквата, главата ни, мозъка) – най-важното котлонче.

Останалото, в стомахчето – минава и заминава. Също като чужбинското паве. Ние пак всички ще се съберем. Ще видите. Честна дървена!

И докато си пиша, все си викам да не забравя да кажа, че на дървената лъжица, която исках да си купя на черния петък за 99 ст., но платих 2.40 лв., бе изографисано на дръжката: BULGARIA.