Страницата на Мариан Желев

Ние защо нямаме национален идеал?
Повтарям: Къде ни е светлината в тунела?

Европейски съюз, Шенген, стъпване на Марс, спъване на корупцията, да намразим още повече циганите, да скърцаме със зъби на турците, да проклинаме руснаците и да затворим всички ресторанти на Макдоналдс, защото американците са простаци и консуматори; да залесим цяла България с фиданки, да върнем българите от чужбина до корените им; да таковаме майката на сърбите, гърците, румънците и траловете, които унищожават рибата в Черно море, както и да вкараме всички бандити, политици, акули и хюмнета в затвора; да увеличим производството на домашна ракия, да се ударим в гърдите, че ние сме дали на света луканката, пачата, крем-карамела, шунката от домашно отглеждана патка и че сто хиляди души се казват (импровизирам със статистиката) Георги Иванов и повечето от тях се чувстват като летели в космоса; да станем Швейцария на Балканите, да догоним китайците, да задминем Японците, да превърнем Кирилицата в световен глашатай, да вървим народ възроден, да бъдем горди със Стара планина, да не сме чак толкова свободни, за да можем да се борим поне малко за свободата си; България да стъпи на три морета (а защо не и небета) и дузина язовира; да опазим минералната вода, българин да открие горещата вода (топлата я откриха), да си върнем плантациите със сладки домати, които се отглеждат само в сънищата на емигрантите, да увеличим производството на сирене, хубав кашкавал; не е лошо да си откупим и славата на нацията, която е произвела най-много мотокари на глава, да свалим от плещите си робските дрехи, да кажем даже на хората в Хондурас, че ние пием най-хубавата минерална вода; да спрем с гьобеците, както и да изчистим българския език от турцизмите, да свалим цената на тока, да караме с безплатен бензин, да увеличим пенсиите, да задържим младите тук, да произвеждаме качествено образование, българка да стане световна мис, а мистър Атанасов джуниър трето коляно, да основе компютърна фабрика тук…

Ехееей, този списък мога да го продължа до безкрай. Но всичко това, скъпи приятели, не е Национален идеал. Повтарям – това, както и ако продължа поредицата, са неща, които ни разединяват, не ни сплотяват. Щото един иска едно, пък втори друго, трети чака петата си ракия, свит в кварталната кръчма с облещени очи към плаката на кварталната миска и включен телевизор на новините, където трошат добрите чувства на българина с ъперкът. На мен ми е неприятно, дори неудобно да чета всеки ден различни мнения за всичко. Хубаво – всички си ги имаме. Обаче не може ли някъде вътре, ей така, близо до сърчицето или до лявото оченце, да си имаме едно нещо, едно нещинце, дето знаем, че ни държи здраво на въжето. Всички, без изключение – кой каква заплата зима, кой го подкрепя, кого той следва, уважава и т.н. Не, не става въпрос за въже, от което се прави бесилото, а за онова, което ни крепи здраво за скалата, наречена Родина, толкова години. Родината всъщност не е декар или хектар земя, а място, където всички се срещаме – даже и на ужким (тълкувай духовно). Надявам се не за да си вадим очите. Пък после си изреждайте кой колко мразите циганите, руснаците, американците… Но като кажем „арпаджик“ (този лаф го знам от баща си, лека му пръст – означава един вид бързо да се справиш със ситуацията) и всички да преметне ръка през рамото на ближния. Като на хоро. Или като хора с национален идеал, свързващ ги.

Помислете за това, моля! Национален идеал. Не сме под робство, напротив – само робуваме на принципи, че българите трябва да сме голяма работа. И го казваме, докато си вземаме сбогом с близките, за да се напудрим с прахоляка на един друг свят. В чужбина. Стоп! Дайте да се огледаме.

Би трябвало Националният идеал да една дума – досущ като въже, скала, семейство, вяра… Думи колкото искаш, само липсва едно съгласие.

На този етап не мога да намеря тази дума, наистина. Може би първо трябва да открием хората, които да се хванат за нея. А тях поне ги виждам в представите си за това как трябва да изглеждат – людете, дето си носят силата по принцип. Само дето не са я превърнали в Национален идеал.

Всичко, що искат да сторят те за бъднините, да няма оттичане в лично благо, да знаят, че стореното се пише и горе, и долу, да носят сърце, което да побира радостта на всички хора, а не лично щастие с размер на празна стая…

Ха, ми те тези хора съществували. Тъй ли? Де са? Хайде да ги свържем. СВЪРЗВАНЕ – не е лошо като начало. Може и да не става за Национален идеал, но пък поне се асоциира със задвижване. Щото като си стоим – поне така мисля – гледаме как една камара причини ни развързват, точат ни ширата през вените, играят си с ферментацията на нашето недоволство, оплюват ни навсякъде по света с интелигентен апломб, а ние мълчим. Мълчим като нация на статистиката – най-най-най-най-пропадналите. Тъй ли. Ами ако не искам да се съглася… а?

Ехе, то много писане. Но поне бях сериозен. И искрен. Щото няколко месеца вече се чудя какво да отговоря на децата си, когато ме попитат в какво да вярват, защо са родени тук, какви искат да станат, когато пораснат. Не са ме питали още, но ще го направят. До тогава трябва да съм готов с отговора. Надявам се да не съм сам.