Страницата на Мариан Желев

 

 Ето го и първото ми пътуване в чужбина. Стоях залепен на прозореца на камиона и гледах всичко да запомня. Дори прекалявах с вниманието, което отделях на подробностите. Нищо да не пропусна, да не се разсейвам. Като на всеки час сигурно си повтарях, че България е някъде другаде и в този момент не съм в пределите й. Навярно, ако ми се бе случило като малък да изляза в чужбина, щях да гледам с друго око на пътешествия от този род. Но не ми се случи, затова ще разказвам.

Камионът бе огромен, много натоварен и целта му бе Каламата – един от най-южните градове на Гърция в континенталната й част. Водех се втори шофьор. Такова бе условието за издаване на виза в гръцкото посолство в София. Иначе, ако чаках за туристическа или друга – запаси се с търпение, пътешественико! Така беше през деветдесетте. Време, в което целият свят бе залят от трагичната новина за смъртта на принцеса Даяна. Накъдето и да се обърнеш – все нейния лик виждаш или чуваш да говорят за инцидента с колата й в онзи тунел.

Бай Георги – истинският шоьор на камиона, си въртеше геврека през цялото време. Фиктивното ми присъствие в кабината бе с цел просто да видя свят. Собственикът на транспортната фирма, мой роднина, ми правеше услуга. Как да не се възползваш? Пътешествие, което бих приел дори с цената на заплащане. Не че богатеех, напротив, но такава е думата.

Тирът бе запечатан от митническата служба в Добрич. Пломбите щяха да бъдат унищожени при получаване на стоката в Каламата. От някой си Василис – собственик на цех за мебели. Носехме му дървен материал, който пък моя роднина докарваше от Молдова… Изобщо схемата не ме вълнуваше. По-важното бе да се докопам до кабината и оттам – по пътищата на Гърция.

Визата ми я издадоха на втория ден в София. През това време камионът стоеше на паркинг в покрайнините. Големи образи срещнах в посолството – също шофьори, чакащи визата си. Интересни хора са – събират се накуп и започват да се надлъгват. Не знам защо досега не са измислили вицове за лъжливи камионджии, а само за рибари. Иначе са добри разкзвачи. Дай им само събеседник. При положение, че си с дни и месеци сам в кабината, няма как да не те избие на приказка. А като текне тази приказка, няма спиране. То не бяха бандити с пистолети, то губенете в тайгата или приключения с туземци. За да наруша малко правилото, че шофьорите са от един дол дренки ще кажа, че бай Георги беше различен. Само ръцете му го издаваха, че върти кормилото постоянно – широки длани, окосмени предмишници, удебелени сухожилия. Иначе беше много дребен, слагаше си възглавничка под седалката и се налагаше повече да се присяга, когато натиска педалите. Не пиеше, не пушеше, нямаше шкембе. Беше на шейсет и пет, с бяла коса. Този човек имаше десетки хиляди километри в пустините на Ирак и Сирия. Въртял бе геврека там по комунистическо, както и в почти цяла Европа и Северна Африка. Да не говорим за България – знаеше пътищата наизуст, дупките, местата, където обичат да се застояват катаджии. Животът му бе минал в кабината. Бай Георги беше магьосник и носеше в гърдите си добро сърце. Помагаше на свои колеги, където имаше нужда – на пътя, зад граница, в Добрич. По едно време той бе и майсторът на моята кола, кръстена бебето в една по-предна история.

За първи път спах в кабина. За първи път щях и да напусна пределите на България. Напълних раницата, взех си дебела книга. Оказа се, че леглото е изключително удобно и се чете прекрасно. А кабината – много по-широка и по-удобна, отколкото изглеждаше отвън: с надстройка, с лампички, перденца и комфорт, от който има нужда всеки шофьор.

Минахме границата рано сутринта. Случи се нещо интересно – по-скоро за мен, отколкото за бай Георги. Под ремаркето на тира имаше монтиран допълнителен резервоар за нафта. Побираше осемстотин литра. Заедно с фабричния резервоар на камиона горивото щеше да ни стигне за цяла Гърция. Повечето собственици на транспортни фирми знаеха разликите в цените. И разбира се този допълнителен резервоар не се толерираше от законите на южната ни съседка. Но ето какво стана. Докато бай Георги си говореше с гръцкия митничар, онзи се наведе под ремаркето и започна да оглежда резервоара. Като от нищото пред него се появиха петдесет долара. И пак като в нищото изчезнаха.

– Дакси, дакси (Добре, добре)! – рече гъркът и ни направи знак да продължаваме.

Намирахме се на гръцка земя. Усещах слънцето да пече по друг начин. Въздухът, планините, колите… бях като малко дете и въртях очи навсякъде. За първи път в чужбина!

Минахме отбивката за Солун и продължихме на юг. Все на юг. Магистралата известно време следваше брега. Не издържах и помолих бай Георги да спре на някой паркинг. Да се изкъпя в Егейско море. Беше средата на септември, а жегата типична за лятото. И щеше да става все по-топло със слизането ни надолу в страната.

Свикнал да се къпя само в нашето Черно море веднага усетих разликата. Водата тук бе по-солена и с друг цвят. Поплувах известно време и дори се помотах на плажа. Нямаше закъде да бързаме. Така или иначе щяхме навреме да стигнем до Атина, където да търсим място за нощуване.

Хапнахме набързо с бай Георги, пихме кафе и отново се метнахме на магистралата. Той ми разказа как едно време, в края на петдеесетте, камионите пътували от Варна до София за три дни. Нямало легла, удобства и друсали като трактори. Бурканче с лютеница, хляб и парче сланина, глава чесън и в редките случаи петалка суджук. Мяташ дебелата шуба, вълнени чорапи, шапка и се молиш да не духа вятър, защото кабините не били толкова добре уплътнени като сегашните.

Двадесет и пет тонната машина лети по магистралата. Септемврийското слънце леко клони към залеза си. Край нас гъмжило от превозни средства, а бай Георги, потънал в своето минало, върти кормилото и от време на време прокарва ръка по челото. Дори не усетихме кога сме влезли в Атина.

Нямаше да минаваме през самата столица. Следвахме табелите и гледахме по околовръстните шосета да хванем маршрута за Пелопонес. Прекосявайки целия полуостров, на другия ден следобед, би трябвало да пристигнем в Каламата.

Отбихме на голям паркинг с бензиностанция, магазини и заведения за хранене. Ползвахме само тоалет, вечеряхме в камиона и скоро се метнахме по леглата. Четох до късно книга – „Махалото на Фуко“. Добър избор бях направил – щях тепърва да се доубеждавам в това. Край нас бученето на колите не спираше. Така щеше да е през цялата нощ. Но вместо да попречи на съня ми, трафикът го предизвика.

Рано сутринта пихме кафе, което си сварихме на малко газово котлонче. Закусихме и бай Георги запали двигателя. Щяха да си ни нужни четиридесет минути, за да се измъкнем от плетеницата магистрали, пътища, околвръстни шосета, докато поемем към Пелопонес.

Започна да ми прави впечатление пейзажът, който се бе променил чувствително. Все по-често се срещаха портокалови и маслинови градини. Цветът на морето, което от време на време проблясваше край пътя, растителността, дори сградите – всичко говореше за средиземноморско очарование. И жегата започна да става по-силна, колкото по-на юг слизахме.

Стигнахме моста, под който имаше прокопан канал, свързващ Егейско с Адриатическо море. Висока, издялана скала, а под нас минават огромни кораби. Изключително съоръжение. Накарах бай Георги да отбие на паркинг, за да се върна и му се налюбувам. Направих малко снимки, докато под мен боботеше кораба.

В средата на полуостров Пелопонес има град, чийто име е Триполи. Подминахме го. Пътят бе започнал да става тежък – много завои, дълги изкачвания и спускания. Пъплихме едва-едва. С тежката машина шега не биваше. Бай Георги стана мълчалив и по-скоро съсредоточен в удържането на камиона.

Както бяхме предвидили – в три следобет пристигнахме в Каламата. Спряхме да се обадим по телефон на собственика на фабриката. Василис се появи с кола и ни накара да го следваме. Отведе ни на пристанището, където бай Георги спря камиона буквално до морето. Уговорката беше да разтоварим материала утре сутрин в цеха. После да се върнем с камиона на пристанището, да разгледаме града и ранния следобед – дим да ни няма!

Не стана така.

Вечерта Василис ни заведе на заведение – типична гръцка таверна, където ядохме ципура, миди и пихме бяло вино. С него бе и един сърбин, негов работник, който играеше ролята на преводач.

Нямах представа доколко могат да са гостоприемни гърците. Чудех се дали тази охота на Василис е породена от личните му качества или ни посреща така, за да покаже уважение към своя партньор, в случая – моя роднина, собственик на камиона. При всички положения на мен ми се видя, че гъркът е наистина предразположен към човещина. Това потвърди и сърбинът.

В осем часа сутринта бяхме във фабриката. Имаше кой да разтовари камиона, но на мен не ми се стоеше със скръстени ръце, затова помагах.  От време на време поглеждах към портокаловите дръвчета, на една ръка разстояние от мен. Плодовете тъкмо зрееха и на няколко пъти се канех да откъсна. Но не знаех дали някой няма да има нещо против. Затова се въздържах.

Взехме си довиждане с Василис и тръгнахме обратно към паркинга на пристанището в Каламата. Камионът бе празен и имах чувството, че всеки момент ще се отлепи от асфалта. Моторът, освободен от товара, бързо набираше скорост, а бай Георги, с късите си ръце, не можеше да свари да превключва от скорост на скорост.

И тъкмо при паркирането се чу нетипичен звук; тракане, което премина в стържене. Слязох и погледнах под камиона. Изваках на бай Георги, че висят някакви ремъци. Той скочи и пропълзя отдолу. За първи път го чух да ругае. Което си е нещо типично за неговия занаят.

Проблемът се оказа шайбата, на която се въртят ремъците – счупила се. А на нея са навързани помпи, хидравлика, охлаждаща течност. С мотора нямаше проблем, но без тази шайба нямаше да можем да минем и километър.

И до ден днешен се чудя как тази авария стана точно на пристанището. Не докато бяхме на път или докато разтоварвахме. А тъкмо приключихме и решихме за няколко часа да се направим на туристи и изведнъж – проблем. И да си призная – вътрешно ликувах. От уважение към бай Георги и моя роднина, който си чакаше камиона, няма да употребя по-възторжена дума.

Звъннахме отново на Василис. Той намери майстор. Онзи почовърка и се произнесе: шайбата не подлежи на ремонт. Нужна е нова. В Гърция не може да се намери.

Набраха се нови номера. Този път в България. Щяха да пращат от там частта. При експресна поръчка тя щеше да е тук след три дни. Това е, друго не може да се направи. Василис ни покани у тях. С бай Георги отказахме. Решихме да си останем в камиона. И за да покаже, че гостоприемството му не е по задължение, гъркът отиде някъде и след около два часа се върна с голяма тава, покрита с алуминиево фолио. Вътре имаше печено пиле, полято със зехтин и нарязани на едро домати. Трудно ще забравя този вкус. И доста по-късно, когато в България щяхме да зачестим ползването на зехтин, щях да разбера, че този от Каламата е един от най-добрите.

Имах си хавлия, бански, както и „Махалото на Фуко“. Намирах се до една от най-красивите брегови ивици. Небето бе светлосиньо, морето – прозрачно като вода от поток, а слънцето прижуляше като че се намираме в пустиня. Наоколо се разхождаха туристи от цял свят. Пристигаха каравани, мотоциклетисти – пъстро множество, в което бързо се омесих. Бай Георги и той се отпусна – работата щеше да се оправи. Да не бързаме. Въпреки това не искаше да се отделя много от камиона. Все намираше какво да почовърка. И за тези три дни само веднъж се топна в морето.

Морският бряг, четенето на книга, леженето на плажа и скитането по улиците на Каламата – де тази сила да спра времето! Но пък можех да се насладя на миговете като продължа да се взирам в този рай от спокойствие, красота и всички тези хора, споделящи мислите ми. Ходих да гледам рибарите, обикалях яхтеното пристанище, таверните. Загубвах се из малките магазинчета за сувенири. Мислех си, щом тялото може да хваща тен от слънчевите лъчи, нима и душичката ми не може да се припича на това островче на свободата. Облъчването бе толкова интензивно, че за дните, прекарани на този бряг, придобих загара на човек, открил простора на мислите и светлината на добрите идеи. Те се лутаха в главата ми с главоломна скорост. На помощ ми бяха и впрегнатите в завързани дилеми думи на Умебрто Еко.

Частта пристигна точно на третия ден. Бай Георги, с помощта на майстора на Василис, я монтира. Запалиха камиона. Всичко беше наред. Стиснахме си ръцете с нашия домакин и малко след дванадесет на обяд потеглихме.

Мислено благодарих на този град, който остави дълбок спомен в мен. Като човек, който винаги е предпочитал студеното време и дори в този момент продължавам да изпитвам привличане към студения Сибир, който искам да посетя на всяка цена, очарованието на вълните, горещото слънце, необятното спокойствие – това е един друг свят, едно друго измерение, в което ще продължавам да преминавам, когато искам да усетя соления вкус на безгрижието.

Нощувахме отново край Атина. Малко преди изгрев слънце яхнаме магистралата. Камионът беснееше на пътя, благодарение на бай Георги. Караше го в рамките на разрешената скорост, но едно е да се движиш с кола по магистрала със 130 километра в час, друго – с едно бучащо и високо чудовище.

С приближаването на границата започнах да се потапям в онази носталгия към родината, която най-силно се изпитва при първото напускане. Бях почти готов да забравя Каламата, само и само да се насладя до дъно на чувството да се прибереш у дома.

На контролния пунк заварихме огромна колона от тирове. Граничарите имаха технически проблем и докато го отстранят, шосето се бе запълнило с изнервени шофьори. По правило пускаха напред хладилните ремаркета, заради които моторът работеше непрекъснато. Бай Георги заряза нашия камион и отиде да помага на свой колега, който имаше проблем с гумата. Реших да остана в кабината. Като че се страхувах да изляза навън, за да не разбутам нароилите се в главата ми настроения. Къпех се в нюансите им и се наслаждавах на мисълта, че най-после бях видял свят.

Задрямал съм, когато моторът разтресе кабината. Бай Георги подкара машината и след около час минахме границата.

Минаваше полунощ и решихме да пренощуваме в камиона. На другия ден ни чакаше десет часа път до Добрич. Затворих очи. Вече мислех за следващото си приключение.