Страницата на Мариан Желев

Нали последните атентати бяха на петък 13-ти? Миналата година. И нали тогава ви казах, че те отново ще се случат. С тази политика, с тази посока на мислене, с това, че демокрацията е уж най-доброто нещо на този свят, но става и за оръжие и т.н. нищо добро не ни очаква.

И доста други хора го казаха – че в годината на червената маймуна терористите ще побеснеят, че малко след като пукне пролетта и преди това света отзнаменува денят на поезията без пукната рима за надежда в устата… И точно покрай Цветница, католическия Великден – казах ли ви, а, казах ли ви, казах ли ви, че бомбите ще гръмнат, когато ягодите и черешите нацъфтят посред зима? Ще има още и още терористи. И още много теории.

Или май друг го каза. Не аз. Хиляди хора говореха какво ще стане, как ще стане, кога ще стане, защо ще стане, на кого, къде… Като залагане на футболен мач. От сто милиона предвиждания, два-три процента ще спечелят. И те ще са пророците. Че туй, по прости сметки, е народ, който може да напълни няколко дузини стадиони. Нищо, че всички мачове, които се предават пряко, са с отдавна нагласен резултат. И вместо да се възпротивим яростно и веднъж завинаги на това, ни е по-приятно сякаш да се правим на пророци. Кел файда?

В едни далечни времена, когато човекът е искал да остане със себе си и да потърси отговор на въпросите си от Бога, той се е откъсвал от този свят и е отивал някъде в десета или петнадесета планина, в скромна колиба или тих храм. И там, всред изгреви и залези, планинска вода и скромна храна е мълчал, за да намери правилните думи в молитвата си. Не за света, а за себе си. Сега е точно обратното – никой не се интересува сякаш от себе си, когато става дума за пророчества, а от това колко процеси, ексцесии и атентати на кило ще пророкува, за да може след това светът да му ги изкупи. То, обаче, светът взе наистина да прилича на борса за пророци. И никой не признава съзерцанието като форма за намиране на отговор, а предпочита порочното целуване с иконата, наречена телевизор, монитор, екран, дисплей, плазма, смарт, ейдж-ди, ултра ейдж-ди-тв. Бонусът е, че пророците ще гледат дербито на терористите от първия ред. Могат да ги замерват с пуканки и да им крещят, че са чудовища, докато онези отново не избухнат в резултата и станат шампиона в първенството на страха.

Кажете нещо, де? Какво мислите? Словото е свободно. Изразете се. Всяка ваша дума и мнение е ценна за вас. Защото вие всичко знаете и тия думи – явни и ценни – ще ви превърнат в пророк. Със списък за нещата, които имат да се случват – вие всичко знаете, нали? Подобно на съвестна домакиня, която си прави списък за покупките – и тя се чувства като пророк, защото е предвидила с какво ще напълни хладилника, стомасите на семейството си и кошчето за боклук. Каква е разликата? Или по-скоро – приликата? А файдата – пак да питам за нея. Каква е файдата от предвидения ужас, че всеки ден на трапезата ни се сервира отровна храна? Няма ли най-после някой да смени доставчика на храна?

Никога не съм си и мислел, че ще дойде ден като този, в който ще искам да си запуша устата, да изхвърля писалките, листите и поводите да пиша. Знам, че няма да го сторя, но фактът, че го искам и губя почвата, в която се сеят думите – е тъжно. Не искам да ставам пророк. Не ми се ходи и на мач. От месеци насам се оглеждам за парче земя, където е заключена тишината. Ще направя лехи и там ще посея няколко свои идеи. И само аз ще си ги видя как подават глава, израстват, заякват и правят живота ми зелен, закономерен, завинаги. И… нищо. Толкова. Ще си го дундуркам тоз мой измислен свят и ще си повтарям пред изгрева и залеза, че съм намерил мира, тишината и смисъла на живота.

После може би ще ми се прииска да седна и да понапиша това-онова за простичките неща. Колко е хубаво да отглеждаш децата си, да си със семейството. Да се събереш с приятели, да се качиш на планина, да се гмурнеш в морето в произволно избран юлски или августовски ден. И най-после да усетиш, че при теб трайно се настанява решението да се съгласиш, че това е много по-ценно, отколкото продуктите в хладилника или място на първия ред в суматохата.

Светът наистина полудя. Лошото е, че ние не можем да го прескочим, за да отидем в друг свят, а само да си представяме, че има по-добро място. И останали тук, всред лудостта, по някакъв начин ще трябва от онзи, другият, по-добрия свят, да вкараме нелегално един джоб ценности, малко вяра, стрък борбеност с отцедено от нея търпение. Току-виж наистина сме успели да разрушим някоя и друга преграда.

След терористичните нападения в Брюксел вече прочетох предимно на какви места могат да се очакват следващите атаки. И кога ще избухне (или вече е избухнала) третата война. Скоро мненията ще станат стотици. Без никой да обръща внимание на очевидния факт, че терористите са много добри букмейкъри – черпят идеи и печелят от залаганията и очакванията на хората. Само дето не се разплащат с пари с печелившите, а с трупове. Което допълнително сякаш стимулира нашите любими пророци -фили, -фоби, -крати, -исти и … прасето от снимката припомня бе назначено за пророк от украинците по време на Европейското по футбол през 2012 г. И успя да измести предишните пророци: Октопода Паул, двуглавата костенурка Магдалена, разногледия опосум Хайди и т.н. Ти да видиш…!

А знаете ли, че ако в двата края на огромен стадион застанат двама души, те могат прекрасно да си говорят, без много-много да викат. Заради акустиката. И, разбира се, заради най-важното условие – стадионът да е празен.

А ние май отдавна сме тръгнали към казана, за да станем на курбан – подобно на оглушало стадо, което денонощно блее, че днес вълкът ще се покаже отляво, утре го чакаме отдясно, после ще падне с градушката, за да не остане в стадото нито една овца, прасе, теле и др. пророци.

Финалът на тези писания ще пробуди изненада. Макар че, ей така, заради здравословното пощипване на иронията да ми се прииска да вкарам и аз едно пророчество. Та…

…онзи ден вече започна да ми се повдига от комуникации, писания, споделяне, научаване, знание и говорене. И реших да си поговоря с един човек, който се намира на няколкостотин километра от дома ми. Не по телефон, скайп, социална мрежа, а по пътища духовни, които си ги представих и подредих според нуждите си. Ей така – експеримент му викайте, даже лудост. Няма да се разсърдя… Споделих му, че ще напиша разказ за една жълта кола и с нея ще се поразходим насам-натам. Назовах местата, а той ме слушаше внимателно. И още му казах, че много се надявам всичките трохи, които сме пускали по пътеката – да са все още там, за да имаме дързостта и смелостта някой ден да събудим някои позаспали надежди на нашето минало, когато бивахме наричани „наследници на царството небесно“.

Хм, интересно, но в този духовен свят, дето ви разправям за него, имаше нещо особено. Оставете настрана, че трохите си бяха там и лесно можеше да се намерят пътеките. Но бе някак странно обезлюден. Ни човек, ни звяр, ни кошмар имаше. Та ако моят приятел да би бил на хиляди километри, пак щеше да ме чуе. Заради тишината, празнотата и липсата на каквото и да е движение. Досущ като призрачен град, изоставен от своите жители, хукнали да стават терористи, пророци и жертви.

Но хайде повече да не си играем на пророци. Мачът отдавна свърши. И дано по пътя наобратно към дома има трохи, а не трупове.