Страницата на Мариан Желев

Българинът е оцелял, защото боб е ял…

Не знам чисто статистически колко боб яде в момента едно българско семейство. Но съм сигурен, че болшинството държат поне по половин кило в шкафа. За всеки случай. Има нации, които са се изхранвали с картофи, ориз или леща. Бобът за нас би трябвало да е свещената храна. И е.

В градината на село Опанец баба Марийка винаги сееше боб. Идваше време, обираше шушулките и ги пръскаше из двора да изсъхнат върху постлани найлони или стари черги. След това вземаше една сопа и започваше да ги налага, докато паднат бобените зърна. Всяко едно от тях грижливо се прибираше.

Нямаше седмица без боб на село. Дори имаше моменти, когато всеки ден се готвеше боб. Не се оплаквах. За да разнообрази гозбата, баба Марийка слагаше по няколко зърна черен боб в тенджерата. Ей така, гледаше си ги специално за внуците, на които им е омръзнало да ядат боб. Търсех бобчето из цялата чиния. Знаех, че е там, не бързах, оставях си го за накрая. В това време излапвах останалия. После, като видя, че ми харесва, тя започна да ми слага по повече черни бобчета.

Няма да пропусна и онзи ми ти селски хляб, с дебела кора, която, като я оставиш да постои в бобената яхния, поема от аромата й, заедно с джоджена от градината. Чакахме с нетърпение да пристигне газката в магазина на леля Добра. Разтоварваха го на колички, топъл-топъл. Пълнехме торбите и като се приберях в къщата, на масата вече ме чакаше бобецът с няколко черни зрънца вътре. Като талисмани.

В казармата имаше в изобилие от боб. Като казвам изобилие, разбирайте тонове. И го предпочитах пред лоените яхнии – уж с месо, но натъпкани с мазно свинско, понеже масово се крадеше от кухнята на войника и той оставаше не на сухо, а на мазно. Ето защо бобът имаше пречистващ ефект. И разбрах защо войнишкият боб е най-вкусен –  заради голямото количество в баките.

По едно време офицерите бяха решили да пестят ток и готвачът приготвяше боба в полева кухня – на дърва. Това е полуремарке, което се закача на камион, с големи подвижни баки, под които се пали огън. Пригодено е за военно време, за да се готви направо на фронта. Бобът се сваряваше добре, отлюспваше се и правеше чорбата по-гъста. Малко чубрица и джоджен и направо да си оближеш пръстите.

Хубаво, но в един период от време в казармата започнаха да ни хранят по три пъти на ден с боб. Сутрин бобена чорба, на обед – боб яхния, вечер – зелен боб от консерва. След подобно количество боб в стомаха започват едни бурни, динамични и шумни процеси. Имах чувството, че бобът там направо ще се взриви. И би се стигнало до това, ако човешкото тяло нямаше възможност да се освобождава от газовете. Пърденето в спалното помещение вечер си беше събитие, на което се смеехме до припадък. Имаше случаи на надпърдяване. Кой ще изкара най-шумна, най-дълга и т.н. Също така загасяхме лампата и играехме на играта: „Кой беше?” Някои си пръцкаха и насън. Дотам не можеха да отработят газовете след обилното ядене на боб и оставяха клапата отворена.

Наистина, представете си двадесет и три-четири войника в спалното помещение, които няма с какво да се забавляват и всяка простотийка е добре дошла. Бобът правеше монотонното казармено ежедневие поносимо. Вярно, в един момент ни идваше до гуша от непрестанното нагъване на боб – зелен, чорба, яхния. Но както споменах – това бе временно, защото уважението към боба е запечатано в кръвта ни.

Освен в казармата – покрай огромните баки и полевата кухня – най-вкусен е бобът в планината. Поради няколко причини. Първо чистият въздух – благодарение на него всичко изглежда вкусно, всичко ти се яде и нямаш насита. Сред природата дори райграс със солчица да ти сложат, пак ще си поискаш допълнителна порция.

Първите години винаги носех боб в планината. Варихме го на печката в туристическите кухни на хижите. На бавен огън. В джобовете ще се намерят и задължителните стръкове джоджен, чубрица и торбичка с червен пипер (боб без джоджен е като курбан без агнешко). След това по хижите започнаха повече да готвят и повечето храна в раницата бе излишна. Пилешка супа, леща, агнешка – да, по-нарядко и невинаги, но боб имаше задължително. Повечето хижари знаят, че тази храна е непретенциозна откъм съхранение. Освен това е лесна за приготвяне. И със сигурност е първото нещо, което те се учат да правят, преди да станат стопани на хижа.

Миризмата на боб в хижа за мен е като „Добре дошли, скъпи туристи!” Много по-красноречиво посрещане от табелката до входната врата. Оставаше да изкарам глава чесън и угощението започваше.

С моята братовчедка от София си имаме ритуал. Понеже и тя като мене е отгледана с бобеца на баба Марийка на село Опанец – яхнийката или чорбичката е за добре дошъл/а. А дали ще има на масата месо, салата, десерт – също не е важно.

Родословното ми дърво е покарано от бобено зърно. Минава през цялата ми рода – за всекиго има по купичка боб, около която се върти историята на пра-прародителите ми. Спазвайки традицията с братовчедката да се посрещаме с боб, ние сякаш отдаваме почит както на нашата баба Марийка, така и на всичките ни предци.

Не е лошо да кажа няколко думи за Добруджата. Добруджанският боб е класика. Като картофите от Самоков и черешите от Кюстендил. Наред с тиквите и житото. Ако за миг си представя – просто да си въобразя, – че съм още неродено духче, бродещо голо и босо някъде около дъха на Господ, със сигурност ще ми се прииска да ме прати в плът и кръв в Добруждата, че да си отям на боб. Речено-сторено! Появил съм се.

Сега ще кажете, че само заради боба ли съм дошъл на белия свят. Донякъде. Но всъщност в боба има толкова много символика – само погледнете как растението се увива, расте, цъфти и прави шушулки. Веднъж на терасата оставихме едно бобено зърно в саксия. За няколко дена то тръгна, избуя, закачи се за стената, покатери се, тръгна към климатика, оплете се там, показа се и извън терасата… и навсякъде след себе си оставяше шушулки. Тази упоритост, устойчивост, ловкост – те не са ли присъщи на добруджанеца? Към това прибавете шушулките – признак, че каквото и да правим, домът трябва да се построи, да се отгледат децата…

В момента по магазините в България масово се продава боб от чужбина. Да си наготвя боб от друга страна е все едно да вляза в храм на друга религия и там да се моля. Хубав, едър, бял – екстра качество. Но от Полша, от Египет, от Америка. Не знам къде изчезна българският боб. За широка употреба, имам предвид. Лично от няколко години си набавям оригинален добруджански боб, от селата Сърнино или Сираково. Има там малки дворчета, а и по-големи, които прозвеждат боб за такива като мен, които държат на традицията. Благодарение на тези съвестни хорица у дома и в този момент мога да посрещна гостите си с хубав бял боб от Добруджа. Предпочитам го на гърне, с добавка чушлета от буркан или чесън – сух, зелен, кисел. И приготвен у дома хляб. С дебела кора.

Не е ли време да си призная, че досега лош боб не съм ял. Хубаво, държа си на традицията и си купувам само български. Но където и да съм седнал да похапвам боб – дори в ресторантчета и закусвални на улицата – ушите, както се казва, ми плющят. Бобът ми е вкусен във всички сезони, часови пояси и надморски височини. Да, бобът се смята за втори или трети разряд храна – на ниско ниво. Но това само защото имаме достъп до месо и други храни. А ако дойдат отново бедни и гладни години, бобът ще се превърне в цар. Изгнанието му в този момент не го прави по-малко ценен. Поне за мен.

Боб яхния, чорба, на салата, в гърне, едър, бял, шарен, Смилянски, зелен – научих и децата си да ядат боб. При това не насила. Дори е в списъка им с любимите храни. И като пиша това се питам: дали и те са говорили с Господа къде да се родят?

Разказът „Боб“ е под номер 38 в книгата „На бял свят“. На 16-ти април 2016 година той бе подарен на Деси и Боби от угостилницата „Щипка любов“