Страницата на Мариан Желев

Особено е приятно, след тежък и изтощителен ден, след множество разговори и няколкократно пресичани шумни булеварди, изтърпял гръмогласни съседи и два-три вечно недовършени строежа, където са обявили конкурс за най-шумно режеща машина – та след целия този зной от шумове е наистина приятно да положиш морно глава на меката възглавница, за да се насладиш на тишината и спокойствието. И мислено да благодариш, че човекът не е машина и от време на време решава да млъкне, да изключи двигателя на колата, да спре мотора, банцига, ъглошлайфа, бетонобъркачката, да изгаси телевизора и да затвори за почивка очи.

Не и комарът, обаче. Той това и чака.

Поиграх си словесно с дългите изречения по-горе, за да ви накарам и вие да усетите колко е силен контрастът между желанието за почивка и комарът, решил да се храни с моята уморена кръв.

Цяло лято спя на отворен прозорец – заради въздуха, заради птичките, заради звука на нощта изобщо. И нито веднъж не се бе вмъквал комар или друг инсект, който с бръмченето си да смути съня ми. И ето, в самия край на лятото, през отворения прозорец довтаса досадната гадинка и зазвъня на ухото ми по онзи начин, по който само комар може да ти напомни, че имаш все още нерви за опъване. Ако звънтенето при комарите се измерва в струни, то нашественика в стаята ми работеше по най-тънката и направо ми пиеше от спокойствието, преди още да е посегнал на кръвчицата ми. Опитах се да го пропъдя с няколко маха с ръката, при което кокалчетата ми намериха твърдата част на леглото. И разсичайки въздуха в тъмнината сякаш още повече стимулирах маховете на ципокрилия нашественик.

Станах. Бесен. Решителен. Светнах лампата и започнах да обхождам стаята с поглед на сърдито животно. И двата ми шамара бяха подготвени. Нямаше да щадя сила – щях да ги изстрелям към комара. Да го размажа. Само да го видя къде е кацнал. Или да го чуя из въздуха. Мога с шамарите и в движение… Ала го нямаше. Комарът се беше изпарил. Или покрил, усетил намеренията ми.

Легнах си. Повече не го чух. Викам си – излязъл е.

Два дена по-късно той пак се появи. Не бях много изморен и главата ми не бе толкова наблъскана с шумове. Оставих солото му да позвъни на ухото ми. Представих си го как, опипвайки ме с обонянието, намира оголения ми крак, каца, забива хобот и засмуква. Но преди първата глътка – това много ясно си го представях и вече го подготвях – шамар с нощно насочване се сгромолясва над празния му стомах и тъпата глава (всъщност май тук е мястото да запитам: Кой всъщност е измислил комарите? Сигурно някой, който е нямало какво да прави вечерта и е решил да буди хората през нощта и да им пие кръвчицата). Така и стана – комарът кацна на коляното ми, а аз бавно се изправих – все едно съм много ловък питон, който в своето подножие е набарал заек тип келеш, дето си мисли, че морковите растат навсякъде.

„Пляяяс!“

На крака – майната му; заболя ме, да, но по-гадното беше, че същия този комар, в който се прицелих, дойде да ми се смее на ухото. По неговия изключително досаден начин. Завих се през глава, хвърлих и един чаршаф над месата си и заспах.

На другата вечер пак: „зззззззз“. На следващата също. Почна да ми прави впечатление, че този комар само звънтеше, кацаше, но не се хранеше от мен. Не държах изобщо, разбира се. Като изключим неприятното свистене в ухото, по други параметри комарът взе да ми става интересен. Ще кажете сега: „Айде, бе! Чак пък интересен!“ Така си е. Замислете се: куче дето не хапе, вълк да не вие, петел да не кукурига и змия да не съска…

Бях сигурен, че е един и същ, което пък ме наведе на въпроса: Защо не идват други? И каква е причината този комар да не се държи като комар? Вече трябваше да ме е нацъфкал – по крака, лице, ръце. Да замязам на онези пукащи найлонови опаковки; да се чеша навсякъде и да озверявам през нощта с наточени шамари. Знаете, обикновено като ви нападнат през нощта комари, ставате разярени с някоя кърпа или направо с голи ръце. На сутринта в стаята ви все едно някой е играл „paintball“ само с червена боя. А той, моят комар, идва, позвъни, позвъни, кацне някъде и изчезне. Разбира се при светване на лампата никакъв не го намирах. Къде ли не се завирах да го търся. Защото предпочитах един път да го набарам и така да приключа със звънтенето.

Взе да ми става още по-любопитно: Защо обикновено комарите първо идват да зззззвънят на ухото и след това се преместват на трапезата? Все едно на ушенце ви съобщават, че е дошло време за вечеря и ей ги, пристигат, наточили хоботи. От гледна точка на военното дело комарът не бива изобщо да известява на човека, че идва да се храни с кръвчицата му. Би трябвало директно да скача с прицелен хобот.

По-скоро си мисля, че когато комарът зазвъни на ухото, кара човекът да се ядоса. Ядосвайки се, навярно от порите ни излиза особена миризма, която е като аперитив за комара. Четох също някъде, че комарите си избират питието (кръвта) по миризмата и по топлината. А когато човек се разбеснее, той определено вдига телесната си температура, поти се и понамирисва. Ха, ми то направо комарът ни кара сами да му претоплим вечерята. Дори да не съм прав, все пак има някаква логика в думите ми. Но не и в поведението на моя комар. Освен ако той не се храни само с яда ми и калориите от телесната ми температура.

Спрях да му се ядосвам. Дори взех да си го чакам през нощта. Вярно, трудно се свиква със звънкането в ухото, но в един момент сякаш крилцата му понамалиха оборотите. Като че ли комарът бе разбрал, че на мен ми е приятно и любопитно присъствието му. Вече не кацаше по мен. Изнасяше си концерта на ухо и си тръгваше. А откъде идваше, накъде отиваше и изобщо що за комар беше – при положение, че така и не го видях – нямам представа.

Странно, навярно съм първият човек, който се опитва да каже няколко добри думи за комарите. По-скоро само за един негов представител. Определено малък бе той (по-правилно е да пиша тя, защото по учебниците пише, че само женските пиели кръвчица, пък мъжките пиели соса на растенията. Въпреки това, съгласете се, това е текст с особена насоченост. И думата комар си е в мъжки род), едва видим, с тънко звънкане и мистериозно поведение. Не като онези, огромните комари, покрай водни басейни, които, както викаше един приятел, чак кучетата ги лаят като ги видят. Моят бе мъничък, като пуделче в празен зоомагазин. Как да не ти дойде на ума да му сложиш каишка и да си го вземеш вкъщи. Всъщност комарът сам идваше и си отиваше през отворения прозорец. Позвъни, позвъни, па си тръгне. Кратичко бе солото му. И кой го знаеше къде се хранеше.

Любопитството ми взе да нараства. Да си имам аз комар като домашен любимец, пък да не знам как изглежда. Не че като го видя кой знае какво, но някак си логично изглежда заключението, че като си седнал да кажеш за някого две-три хубави думи, все трябва да си го зървал веднъж. Пък било то и комар.

Три нощи подред, току по време на солото на моя домашен любимец, ставах, рязко светвах лампата и започвах да се озъртам. Замълчавах, заслушвах се с настроени на максимум сетива – слух, очи, усет, свръхусет. Нищо. Комарът го нямаше, макар допреди две секунди да изливаше звънтящата си песен на прозрачните си крилца току до ухото ми. Де е? Няма го.

Пробвах със замах на ръката. Ей така, докато отново е до ухото ми следващата нощ. Викам си – ще го хвана, ще светна лампата, ще отворя ръка и докато си отлита поне да го зърна… И, да – направих го! Само дето ръката ми оставаше празна. Все едно се мъчех да хвана само звук, не и озвучителя. Ако ме гледаше някой отстрани, щеше със сигурност да ме помисли за човек, който трудно си намира хапчетата.

Комарът продължи да си пее в ухото ми, да не ме каца, да не влиза в стаята с други свои събратя. И така до деня, когато го видях.

Беше на мивката. По обяд, на светло. Изглеждаше точно така, както очаквах – дребен, с увиснали прозрачни крилца, тънко хоботче и по-къси крака от обикновеното за комари. Не знам защо, но инстинктивно вдигнах ръка – реакция, с която оправдавам поведението на цялото човечество. Комарите се изтребват, химическата индустрия произвежда тонове флакони, спрейчета, димящи спиралки, мазила и какво ли не с една цел: изтребване или прогонване на комарите. Тези комари трябва да се унищожават, защото пият кръв, разнасят зарази, будят ни от сън и т.н. И в момента, в който трябваше да стоваря смъртоносния си шамар върху моя домашен комар, ми мина мисълта, че в нищо от гореизброените причини не мога да го обвиня. Като изключим звънтенето през нощта до ухото, нито ме е ухапал, нито ми е донесъл болест. Пък и нали стана на въпрос, че взех да свиквам с него.

Вместо да го размажа, аз се наведох и започнах да оглеждам моя домашен любимец. Внимателно, за да не го изплаша. Както обясних – нищо изненадващо. С изключение на това, че когато посегнах към него, той не литна. Дори когато го чукнах леко с пръст комарът продължи да си стои на мивката. Бързо ми стана ясно, че комарът никакъв го нямаше. Имам в предвид, че онова, което трябва да представлява, дето движи крилата му и го кара да каца тук-таме – това нещо липсваше. Да е душа – не е душа. Да приемем, че е онова, което е комарът, докато лети. Ето това го нямаше. Беше останала само опаковката. И – чудно! – стоеше като мостра на мивката. Да се вижда добре. Сигурно му е дошло времето да приключва със съществуването си (справка: комарите живеят около 6-8 седмици). И за да не си ходи без да се обади, моят домашен комар е оставил тялото си за спомен.

Оценявам загрижеността му да нахрани любопитството ми. Кой го знае в какво се е вмъкнал сега и къде бръмчи. Но така или иначе финалът на тази история впечатли дори мен самия. Съвсем внимателно с два пръста взех комара и го изнесох на терасата; духнах и той пак изчезна. Викам си, дано всички комари са такива. После влязох в стаята и затворих вратата. Навън бе захладняло.

Това бе констатирала и една дебела черна муха, която в този момент си мислеше, че обхожда с опознавателен полет новия си дом. Бръмченето й наподобяваше летенето на четиривитлов самолет.  Беше си изпитание за нервите да я гледаш, камо ли да я слушаш.