Страницата на Мариан Желев

Обичате ли кафе?

Децата са богатство и силно вярваме в тяхното израстване, нали?

Попитах първо за любовта към кафето и ще карам поред. Във Варна има една много интересна машина – с монети – на ъгъла на улиците „Кап. Петко Войвода“ и „Котел“. От онези кафемашини, при които с бутончета си набавяш необходимата напитка, количество захар и в повечето случаи те ти връщат ресто. Разбира се, за да я споменавам, това е една много, много особена машина за кафе. Не само защото говори.

Утре изпращам за втори път първолак в училище. Чувствам се интересно. Превъзбуден и леко усъмнен в окабеляването на образователната ни система. Или по-скоро в прекомерната свобода на използване на чужди езици. Най-печелившата верига хранителни магазини в България ни посреща с автоматично отварящи се врати, на които пише „Back to skhool“. Вътре, без да се изненадам, има тетрадки с анимационни герои, екшън герои и обикновени герои. Децата са свикнали. И ние разбираме. Особено, когато става въпрос за чужди езици. Да не говорим за манията по чуждите училища, английския акцент и леда в чашите на ирландското уиски – все неща, които са на един поглед разстояние от речта на министърката на образованието и науката по повод първия учебен ден.

И така, за някакви си тридесет стотинки, които пускаш в машината, тя започва да ти точи ароматно кафе, което може да се сравни дори с надоения каймак от скъпа италианска машина. При това, докато трае процесът на каймакиране, машината свири популярни дискотечни шлагери. Кеф ти да си тропнеш, кеф ти да щракаш с пръсти. Велико – при това с настроение и за тридесет стотинки. На всичкото отгоре в една изрязана дупчица има монтирано устройство, което ти показва коя дата сме, колко е часът и друга актуална информация. Приятно е, докато си чакаш кафето, да си свериш часовникът. Това става на ъгъла на две улици, точно под Операта на Варна.

Американизирането на училищата и популяризирането на западен модел на образование напълно отговаря на надигащия се модел на национализъм и расово поведение в областта на гърмящи публикации и акции.

За да ме приемете сериозно и ако искате наистина да научите с какво най-вече ме впечатли въпросната говоряща кафемашина, просто забравете предния абзац. Написах го като форма на метафора за страничния вятър, който постоянно духа в лицата ни – ту от ляво, ту от другата страна. Все едно няма насрещен, с който да се борим, или попътен. И ние си мислим все, че светът има само два полюса. Ами, как да кажа, без да засегна учените и без силно да ви изненадам: полюсите са три, особено когато човек изпадне в безтегловност и не знае на какъв език говори народът му. Сиреч – оставаме само ние като точка на притегляне.

Машината за кафе разполагаше с най-обикновена апаратура. Пускаш дребни монети за кафе с каймак, но получаваш музика, докато чакаш. И на финала, когато си вземаш напитката, любезна женица от говорителчето съобщава: „Моля, заповядайте!“ на чист български език. Да повтарям ли? Ей тъй, по програма, автоматично. Има разлика, нали, с онези самоотварящи се врати и онова приветствено Back to skhool, което ти съдира джоба от разходи за първолака. Вярно, едно е да си пиеш кафето, друго – в тия дни да стягаш първолак. Но съгласете се с мен – поне кафето да беше безплатно (Признавам, даже тогава бих пускал стотинки, за да чуя някой да ми пожелава на нещо на български език. Пък било то и от машина.)

Машината стои на ъгъла на „Кап. Петко Войвода“ и „Котел“ от доста време. Години. Обичах да си вземам кафе от там, макар малко да ме дразнеше автоматичната любезност. Но все си ходех там, заради доброто кафе. Спрях да обръщам внимание на песничките и пожеланията. Докато не прочетох призива „бак ту скуул“ и други упорити чуждици, с които ламинирах усещането си за национално самочувствие с подменена визия или по-скоро с оправдание, че бъдещето ни принадлежи на Западния свят (ако искате пропуснете и това изречение).

Да си призная – силно вярвам – даже много, много вярвам в българския език. Толкова, че вратите с онова бак туу… ме отдалечават на километри от всякакъв маркетинг, реклама и прочее любезности. Искам да отида в първи клас, за да послушам как се пише А-то, Б-то и другите буквички. Или пък да стана барман, да правя кафе и да радвам хората с дебел каймак и тънка любезност от рода на: Моля, заповядайте!

Но докато стигна до това ниво ще се наслаждавам на обикновената машина за кафе, която срещу тридесет стотинки говори любезно на чист български език. И прави кафе с каймак. И ще стоя да си я слушам, все едно съм в първи клас. Националното ми самочувствие ще е удовлетворено. Полюсите – занулени, удовлетворението – пълно.

Утре е първият учебен ден. Back to skhool – това ми звучи като приветствие на тъмничаря към завърналия се от отпуск затворник. Лятото децата бяха свободни. Образованието от години се е превърнало в бирник, вместо в „просветление и свобода“. Децата някак през лятото се образоваха от природата, от селото, от баба и дядо и т.н. И изведнъж – хайде на училище, край на свободата. Свободата – чувството е лимитарано.

Въпреки това…

Честит първи учебен ден на всички деца и родители! Онова, което няма да срещнете в училище, ще го намерите в душата на майстора, който е монтирал машината за кафе на ъгъла на две улици в центъра на Варна. Тя е любезна към всички. За тридесет стотинки. Засега.