Страницата на Мариан Желев

 

Ако едно дело, касаещо добрите книги, насърчаване на четенето при младите, популяризиране на словото при всички люде, е обвързано с пътешествие и особено с качване на планина, то със сигурност може да видите името ми сред участниците. Не на всяка цена, разбира се, но ако зависи от мен, то не само ще следвам неотлъчно този път на просвещение, но и сам бих желал да участвам в създаването на подобен род инициативи.

Не ми се искаше да започна с толкова дълги изречения текста. Бих могъл естествено после при редакцията да направя съответните корекции, за да се получи по-лека форма за читателя. Но няма да бъде някак честно – понеже няма да съм предал истинското си вълнение, енергия и нетърпение, свързани с участието ми в Петата национална конференция за насърчаване на грамотността и четенето в София. Та толкова думи искам да кажа първо, толкова настроения да предам – всички те са на върха на пръстите ми и сърдито се бутат, за да заемат челно място.

А всъщност най-вече ми се искаше да упомена, че вчера, 11-ти ноември, отбелязвахме деня на Свети Мина – покровителя на семейството. Казват, че за каквото се помолиш на този ден, то се сбъдва. Не пропуснах да поискам за себе си от Небето пълна отдаденост на словото, книгите, духовността. Признавам, не го правя за първи път – да моля за разрешение все на това шосе да ме срещате. Дали съм бил благословен? Кой знае. Но всеки път оставам с впечатлението, че Небето повече ми дава, отколкото аз мога да сторя.  И винаги догонвам.

И така, има моменти, когато си викам: Добре, че съм белетрист, за да имам търпението да опиша всичко последователно, методично и където мога да вкарам светлината на доброто настроение и както споменах – на добрите емоции. А и нали с такова обещание си тръгнах от срещата в София.

Но преди това…

18 октомври: Тръгваме рано от Варна със Светлана Върбанова и Мира Райнова. Гледаме да сме бързи, дори Светлана зарязва своя автобус, с намерението да го изпреварим, тъй като в последния момент е станало разместване в програмата – след откриване на Конференцията нейната презентация е първа. Както се казва в такива случаи: Бог пред нас, ние след него!

Пътят е сравнително спокоен, но за сметка на това в колата ври и кипи. Теми за разговор колкото искаш. А да каже човек, че се знаем от години. Не, просто нещата, които ни свързват тримата, са толкова общи, че все едно този разговор го водим много отдавна. И сега довършваме казаното. За планината, за приятелството, за морето и фестивала в Тюленово. После за хора на учителките в Добрич и за великолепните лозя в Швейцария, от където можеш да си късаш чепки съвсем необезпокоявано. Дори не си спомням къде точно разминахме автобуса за София, който Светлана трябваше да хване.

Пред нас шосето се виеше с настойчивото послание за нещо видяно. Или просто несъзнателно потвърждавах – за себе си, – че съм на правилния път, измолен толкова настойчиво от желанието ми да се движа все по духовни посоки.

Кратки почивки на бензиностанциите. Гледах с високо вдигнати вежди пълния багажник на малката ми кола. Планинските раници далеч не отговаряха на оборудването ни – на мен и на Мира – за участие в национална конференция, която този път щеше да се проведе в резиденция Бояна. Но нали след това имахме мисия – да открием читалнята и обновената библиотека на хижа Козя стена, Централен Балкан. Та не може първо да се движиш с куфар, а след това да кача и раница. Аз поне бях свикнал.

Винаги, когато съм идвал в София, съм изпитвал едно особено усещане на чист човешки страх. Дали заради свободолюбието ми – дадено ми, между другото, най-вече от книгите, – но ето, че и този път сякаш нещо взе да ме притиска към седалката и от време на време да се хващам инстинктивно за колана с едната ръка. Това се случи на спускане от последния тунел. И този път приемах пристигането си в столицата като изпитание, което касаеше моята лична индивидуалност. Такъв човек съм: винаги съм искал да огледам себе си в хората. А в София ми е много трудно, защото в по-голямата си част хората са дръпнали всичките си резета, оставяйки на свобода – като отвързано сърдито куче на двора – съмнението, огорчението и разочарованието. За съжаление това взе да се среща и във всеки по-голям български град. А и не само.

Леко успокоение ми донесе планът, че ще минем по околовръстния път и от там директно да паркираме пред Бояна, в непосредствена близост до Националния Исторически музей. Както и направихме. Бързо се ориентирахме. И като че ли настроението ни взе да пробива през плътните софийски облаци. Не че видяхме слънцето, но поне с охраната на резиденцията се пошегувахме. Което даде и на трима ни добри предчувствия, че Конференцията ще протече все в този дух. Светлана, като типичен представител на пътуващия човек, буташе своя куфар на колелца, който, ако се водя по разказите й, е прекарал сякаш повече време във въздуха, в търбуха на някой самолет, отколкото на земята. А ние с Мира, както споменах, тръгнахме по алеите на Резиденцията в пълно планинско оборудване. Сякаш от тук директно се канехме да щурмуваме Витоша.

Бързо настаняване и леко объркване от моя страна. Всъщност преди объркването трябва да упомена любопитството си: за първи път влизах в толкова представително място. Огромни коридори, просторни зали, високи врати, много мрамор, поостаряло, но поддържано оборудване и една безкрайна рецепция, където мила жена ме упъти към стаята.

След около час започваше конференцията. Моето участие или презентация щеше да е след първата кафе пауза. В такива моменти предпочитам да остана за известно време сам, за да се съсредоточа. Не толкова върху конкретен текст. Вярно, бях подготвил снимки и клип от Тюленово и кадри от инициативите на Козя стена. Но никога по подобни участия не съм си писал думите. А си мислех преди време, че е хубаво. Докато не втълпих в главата си трайно една библейска приказка, че „не бива да се притесняваме какво ще кажем в този или онзи момент, защото на мига ще ни бъдат дадени думите“. Предавам с мои слова посланието и много често го следвам. За мен то е като доказателство, че когато човек има добри намерения, всичко му се нарежда и получава най-добрите думи, които заслужава, според постигнатото и показаното.

Защо обяснявам всичко това. За мен четенето и в случая – популяризирането на книгите – е една от най-важните мисии. По човешки. Защото книгите са спасение. Оставам настрани писането, което открих още в казармата. Ако не бяха книгите, със сигурност щях още да се лутам из третостепенните пътища на собствените си мисли, без да подозирам за наличие на широк път в посока познание и свобода. И не само. Изразяването е въпрос на педантизъм понякога: най-точните думи, изрази, фрази. За да стигне един автор до тях, със сигурност трябва да е прелистил много книги. А след това да е показал или научил останалите колко хубав и забележителен е пътят през живота с книга под ръка. И ето че сега на мен ми се отдаваше възможността да представя що съм свършил, къде и как.

Цялата ми идея за доброто четене е била свързана с природата. И най-вече стимулиране на сетивата. Ето причината, поради която се плашех от контакт с накамарената цивилизованост на големия град. Там като че ли голяма част от нашите сетива са притъпени и оставени на автопилот, програмирани от рекламни клишета, евтини афиши и патентован модел на поведение. Почти закономерно след това търсех природата. Като при водолазите, които декомпресират, когато излизат от мрачните дълбочини на морето.

Бързо забравям за тези мисли, защото наближава откриването. Тогава се сещам за част от писмото, което Милена Караангова изпрати до всички участници с презентации първия ден. За добър тон на конференцията, да бъде разчупен твърде официалния стил, да създадем добро настроение във всички.

Залата – огромна. Пространството се измерва с грамадно. Местата са вече заети. Гости, участници, организатори. Камерите са включени, микрофоните работят… седнал съм до Мира и Светлана, която скоро ще излезе пред микрофона.

Тук някъде пак трябва да съм се отнесъл нещо, защото по едно време чух вълните на Тюленово. Те са специфични, особено когато морето е бурно – а това се случва често. Силата им при сблъсъка със скалите и крясъците на лястовичките, които обикалят скалния мост – това е шум, който ти дава ключ за самата природа, а оттам и за познанието (за теб). Пръските на море по лицето и миризмата на свобода… Ето от това имах нужда. В качеството си на човек, имам в предвид, който трябва да опише мястото и защо се решихме да правим арт-фестивал точно там, на скалите.  Да бях се видял отстрани – сигурно съм изглеждал ухилен. Звучи насърчаващо.

Официално откриване на Конференцията за насърчаване на грамотността и четенето. Оглеждам се за познати лица от минали събития. Не липсват. Не усещам никаква умора от пътя – като че ли общото настроение действа освежаващо. Сякаш пътешествието ми тепърва започва.

Ето че идва и моят ред да застана пред микрофона. Все едно вълна ме залива. Давам си сметка, че говоря бързо. Дано, викам си, не претупам онова, което имам желание да споделя. Пак опирам до морето и спокойствието там, в Тюленово. Независимо дали то е бурно и вълните му дращят надупчените скали. Всъщност именно затова го обичам мястото – дива природа и в същото време магия и очарование. Ето това навярно е най-точното описание, което мога да дам за настроението си, което ме завладя, докато представях „различното четене“. В мен ураган от думи, които могат да ме залеят и в същото време разполагам със спокойствието на човек, който е наясно със силата на словото. Без съществени нотки на егоизъм; само на гордост, че тия мисли и чувства се таят в мен.

Така ми се искаше всички да дойдат един ден в Тюленово. И след това да го забравят. Само в себе си да отнесат онова усещане за простор, необятност и хармония. Казвам да го забравят, защото всеки път, когато съм представял, говорил, канил в Тюленово, си давам сметка, че не искам мястото да се превърне в карнавал, битак или друга пренаселена дестинация. Ревнив съм. Или по-скоро се опитвам да разсъждавам правилно. Всеки може да го посети, да го заснеме със собствената си памет и да го отнесе където си иска след това. Аз например всеки ден съм в Тюленово – мислено. И това ми носи великолепно удовлетворение. Иначе не притежавам мястото, не съм представител на властта, нямам имот там. То мен притежава – в декари.

От Тюленово минавам към темата Козя стена и всичко, което ми се случи там през последната година и половина. Като започнем от кампанията за обновяване на библиотеката, представянето на последната ми книга, вечерта на изкуствата, организирането на литературен конкурс „По билото на планината“… всичко това родено и осъществено с помощта на енергията на едно момиче, което е вече майка и отглежда детето си на хижата. Става въпрос за Таня Даскалова, не пропускам и стопанинът на хижата – Иван, който, освен че си има половинка, с която дундуркат своя наследник Йордан, изпълнява прагматичната част от идеите на Таня. Та и този път поводът да посетя Козя стена са книгите.

Споделям го на Конференцията, докато вървят снимки на видеостената от изброените мероприятия. Дошло е време да открием и Читалнята в хижата. След година и повече време за набиране на книги, фондът толкова се е увеличил, че се наложи да бъде обособено отделно пространство за книгите. Иван вече е направил стелажите. На втория етаж. Планувано е отдавна, но времето в планината тече по различен начин. А и стопаните паралелно движеха друг важен проект за хижата – монтирането на соларни панели за осигуряването на постоянно електричество… Та заедно с Оля Стоянова и Александър Шпатов, като официални гости, ще открием въпросната читалня, ще почетем от донесените от нас книги и ще поговорим за значимостта на подобен кът в планината.

Тук моята презентация привършва. Но преди да стана, Милена Караангова, която стои до мен, припомня, че една от мисиите на конференцията е да се съберат книги, които да се дарят на нуждаещи се библиотеки. „Половината от това дарение – съобщава тя – ще отиде към библиотеката на хижа Козя стена“.

Има моменти, когато, освен че ти се дават наистина правилните думи, с които да опишеш идеите си, но до теб застават и правилните хора, привлечени от магнита на добрите дела. Жестът на Милена, както и на всички участници в конференцията, е великолепен. Далеч не ми се иска да мина само с едно „Благодаря от името на хижа Козя стена“, но си давам сметка, че след няколко дни ще трябва да качим книгите на гръб. Прагматичността много често се явява като добър управител на емоциите. И въпреки това ми се иска да кажа на Милена – която по великолепен начин уцели момента, – че тия постъпки дават излаз на едни вътрешни нагласи, които след време се превръщат в добри дела. Далеч съм от мисълта да развивам тук словесна психология. По-скоро изразявам удовлетворение от новопоявилото се усещане, че ние, хората, можем да общуваме и по друг великолепен начин, освен с думите.

„Беше много добре“ – чувам от Светлана. Ха, ама аз свърших ли с говоренето? Кога стана това и как съм се придвижил към мястото си? Опитвам се да върна лентата назад. Май трябваше да кажа още нещо – и да повторя многократно впечатлението си от жеста за хижата. Оглеждам всички присъстващи, за да проверя какво чувство съм оставил в тях. Повечето са заети да слушат следващата презентация. Лека-полека и аз се насочвам натам.

До края на официалната част остава малко време. Дали заради мобилизирането на силите, а след това и отпускането им, към мен застрашително започва да се приближава поредната форма на грип. Може и от Варна да си го нося, но в следващите дни той щеше да се поразходи при повечето участници, търсейки си компания в носните им кърпи и мерейки сили с лекарства, прахчета и илачи.

Най-после мога да се огледам. Резиденцията е впечатляваща, но както казах – винаги съм предпочитал простичките неща. Не мога да скрия впечатлението си от писателското бюро в стаята ми. Сядаш, отваряш дървения капак и пред теб се разкрива един чудесен творчески уют. Много малки чекмедженца, изработени майсторски и всяко явно със своето предназначение. Подобно бюро съм виждал в дома на покойния Христо Калчев. Личен подарък за неговия дядо от княз Фердинант.

На вечеря разбирам, че грипът е дошъл и при Мира. А се кани да атакува и Светлана. И не само – доста кърпички се появяват в ръцете. Но само толкова – второстепенната роля на болестите трудно ще бъде променена. Над всичко витае усещането за нещо значимо. А покрай него се мобилизират много сили и енергия. В това число и на имунната система.

19 октомври. Навън вали както само в София може да вали. Монотонно, с постоянството на есенен дъжд, който няма намерение скоро да спира.

Закуска в огромната зала. Кафето проявява своите качества на втората чаша. Не и при Мая Кюлевчиева, която е на закуска с личната кафеварката от Пловдив – симпатична малка метална каничка. На линия е и грипът, който с бодри сили е взел да притиска доста кърпички към носовете. За негово съжаление обаче ще трябва още да почака. Повечето се насочваме към залата, където ще започне втория ден от Конференцията.

„Да отгледаш читател“, „Четене със сърцето“, „Пътуване към дъгата“, „Методът „Литературен туризъм“ – това са само част от заглавията на презентациите. Не ги изреждам по статистичеки подбуди. Подбирайки ги ми се иска да намекна – прибавяйки и моята, разбира се, кръстена „Сетива за думите“, – че нарамвайки на гръб мисията да пропагандираш словото – това е свързано най-вече с фантазия и добри умения във въображението. Духовно дело един вид, но и много ценно. Разбирам го след думите на всички присъстващи.

Силна изненада за мен бе „Преодоляване на вторичната неграмотност  при възрастните“. Така бе именувано представянето на Елеонора Дончева, директор СУ „Мито Орозов“ във Враца. Става въпрос за училище в местата за лишаване от свобода. Дори не знаех, че съществува подобно нещо. В България те са четири. Въпросното, за което говори г-жа Дончева, е с цел да научи дори възрастни хора да четат и пишат.

Идеи, вдъхновение, снимки, послания – всички говорещи, участващи, записващи са със своя мисия. Близо сто човека сме. Дали всичко това ще е от полза и кой какво ще отнесе от Петата национална Конференция – мисля, че най-добре ще го опиша с една друга мъдрост: „По делата им ще ги познаете“. За мен лично участието си остава едно богатство откъм идеи. А и да видиш други хора, които търсят пресечки към пътя на духовността: библиотекари, студенти, учители, директори на учебни заведения, преподаватели, творци…

Силвия Лободова ни „заведе“ накрая на България, в село Пловдивци. Образно казано. Говори ни за дейността на читалище „Пробуда 1967“. Намира се в Смолянския край. Малко преди това гледахме документалния филм на Бойко Василев от БНТ за романа „Железният светилник“ на Димитър Талев.

Работата в групи е оставена за края на дена и началото на следващия, 20 октомври. „Отворени методи за насърчаване на четенето“ е нашата. Води я Светлана Върбанова, а към нас се присъединява и Татяна Йотова, която превръща срещата ни в онова, към което апелираше Милена Караангова в съобщенията си преди началото на Конференцията – разчупване на официалния тон и етикет. Татяна сложи такъв музикален етикет на тази работна група, че той лесно бе пренесен в последвалото официално закриване. Но не и преди да бъде изпят химна на учителите.

 

Какво ще отнесеш от работната среща и какво ще оставиш в нея – Светлана ни провокира с тези въпроси. Шегуваме се, че много силно на всички ни се иска да оставим грипа, който къде успешно, къде не толкова се опитваше да се разхожда из коридорите в Резиденцията. Накрая май там и си остана, заклещен в тежката мраморна облицовка.

Следва изложба „Какво четеш?”. Всички книги, донесени от участниците, отиват за дарение в библиотеката на село Труд и читалнята на хижа Козя стена. Много снимки, разговори, разменяне на контакти и още един великолепен жест на Милена. Донесла е своята книга „Къща от нежност“ със стихотворения. Както и книга със стихове от баща й, Петър Караангов, която е надписана специално за библиотеката в хижа Козя стена.

Някъде от този момент мисля, че това официално събитие напълно се раздели със строгия си елемент – като присъствие, поведение, разговор. Не беше само заради песните и китарата на Татяна Йотова. Макар и отдадени на делото си, повечето, да не казвам всички, осъзнавахме, че възпитаването на любов към четенето и книгите е духовен процес, който минава през сърцето. А там битуват, или по-скоро виреят, едни изконни принципи, които нито могат да се усъвършенстват, нито да им се поставят етикети за поведение и нагласа. Или ги имаш, или те просто остават някаде другаде. Но когато ги откриеш за себе си, започваш да виждаш и другите хора, които го правят. И като че ли започвате да говорите на един общ език. Той е твърде човешки и твърде сближаващ. Вярно, скоро всички щяхме да си тръгнем и отново да заживеем в дни и часове, взрени кой в мисия, кой в дело, а много често и в битовизмите. И ще си казваме в такъв момент, че има още един, пет или сто човека, които се борят за същото. Точно това имаше предвид и Милена във финалното си слово – за духовното сближаване на хората. А оттам и за общуването от разстояние – чрез делата. Не ме учуди емоционалната реакция на повечето, когато взеха да я прегръщат при раздаването на сертификатите на участниците.

А аз – Аз ли? – нямах търпение да си легна, да стана, да взема раницата, да я напълня с дарените книги, да тръгна по обратния път от София, да хвана (под) Балканската линия, да поема по пътя за Беклемето, да стъпя на пътеката за Козя стена и…

От този момент започва втората част на пътешествието ни. То тръгна със стрелба, полицаи и автоапаши на излизане от София рано сутринта. Истински екшън. „Айдее, викам си – отидохме зян!“, понеже край нас наистина стана страшно – блъскане на коли, пукотевица, един излезе от джипа, полицаите го подгониха със стрелба…

Преди това: Стегната организация. Ще пътуваме с Мира към Беклемето. Там имаме среща с наши приятели, с които заедно ще се отправим към хижата. От София вземаме в колата Диляна и Ана. Това се случва в седем и половина сутринта на станцията на метрото в Дружба. Тъмно е, но София се пробужда. Докато това стане – ние вече сме на Ботевградско шосе. И там се почва.

Докато карам колата до мен нещо изтрещява; блъскат се коли, стреля се. Тъкмо пред нас джипът се удря в друга кола, от него изскача закачулен човек и тръгва да бяга през полето. Зад него няколко полицаи стрелят. Като на филм е, но си мисля за багажа, книгите – не точно за загубването им, а дали ще успея да ги доставя.

Ето че пътят се отпушва и ние продължаваме. Кратко коментираме ситуацията, докато в главата ми кънти въпросът – тия дела, дето сме ги нарамили, през такива перипетии ли ще минават? Както и да е, признавам – малко съм краен в заключенията си.

Някъде около Долно Камарци мъглата се закача на предната броня на колата и ни следва неотлъчно. Дано не е така горе по билото. Което няма толкова значение, защото от всички преходи, които съм правил към Козя стена, все е имало метеорологични изненади.

В Кърнаре сме. Малката кола, да повторя, е натоварена с четири раници и четирима планинари, плюс две камари книги, които трябва де се пренесат към хижа Козя стена по повод откриване на Читалнята. Кратка почивка, зареждаме гориво, пием кафе, чай и тръгваме към прохода. Мъглата този път не само се е закачила за бронята, но направо се е спънала и паднала върху целия Балкана. Става все по-гъста. Движим се в бавна колона зад несигурен шофьор. Изпреварвам го с импровизирана смес от опит, малък риск и добра ориентация. След десет минути сме на връхната точка на прохода – Беклемето. Диляна ме пита, опитвайки се да разпознае пътя в мъглата, как съм разбрал къде да спра. Видях табелата за арката, казвам й. Чакаме Митака. Той пристига след половин час. Още толкова ни трябва, за да се екипираме. Ана споделя, че в подобно време не е ходила в планина. Искам да й кажа, че може да е и по-лошо. Но предпочитам да го ударим на шега. Мисията ми е да кача книгите в раниците. Правим го. Оглеждаме се за други пристигнали. Уви – петима сме. Поемаме по пътеката. Видимост – не повече от шест-осем метра. Слава Богу – викам си, – че знаем с Митака толкова добре пътеката, маркировката и прочее. Следим червените ленти. По едно време мъглата се вдига, досущ като сцена, за да ни покаже есенното представление долу в горите край Троян – червено, златисто, оранжево – есента е синоним на художник.

После пак мъгла, гъста като размътен океан, в който ние плуваме със светлата надежда, че носим послание… Може би тук трябва да се поспра малко и да не правя на толкова голям просветител. Защото нали стана въпрос, че все съм си „просил“ от небето милост да съм на ей този път, мъгливия, с книгите. И ето ме, на него съм. Но когато – о, колко добре го разбирам! – пристигна, сигурно ще искам ново предизвикателство. И навярно точно заради това вървя толкова уверено, спокойно и понасям тежестта на книгите в раницата.

Пристигане в хижата – прегръдки със стопаните. Настаняване. Изваждаме книгите от раниците. Първото нещо, което Танчето, хижарката, ме пита, е за нейната учителка, която е била на конференцията и й се е обаждала. Разказвам й. А тя пак: „Чувам, споменавал си ни!“ Естествено. Та нали заради споменаването дължим дарението за хижата. Започвам да й показвам всяка книга поотделно. На Милена Караангова, на баща й, на Иван Ставрев, на Наско Липчев…

А тя все ме дърпа за ръката – да ми покаже горе, на втория етаж, читалнята. Отиваме. Думите ми са с удивителен знак. Чудно местенце. Хижа мечта, кът – приказка! И с толкова много труд – имам в предвид, че всяка от книгите е качвана на гръб. Става въпрос за около 700 екземпляра. И продължават да се носят. Нашето участие? – гордея се с него. Не заради това, че сме мъкнали книгите, а че има интерес някой да ги прочете. А и не само.

Козя стена пак се пука по шевовете. С онова веселие, компании и приказки, типични за място, събрало интелигентни хора по хубав повод.

Официалната част се забавя. Александър Шпатов не е пристигнал. Става инцидент на двадесет минути от хижата – Иван, хижарят, тръгва да помага с Живко, мъжът на Оля Стоянова, който е планински спасител. Жена е паднала и е с контузен крак. Ние сме в хижата и чакаме. Малкият Йордан – най-младият хижар – общува с всички.

Лека-полека гостите и участниците в откриването се качваме на втория етаж, където е Читалнята. Настаняваме се във фотьойлите. Сърбят ме ръцете – не знам защо. Всъщност почти го усещам – за пореден път ще ми се наложи да чета стихотворението на Иван Ставрев „Януари“. Такава беше идеята около сценария на уж официалното откриване – всеки от нас да донесе любими книги и да почете от тях; после да ги остави като дарение за читалнята.

„Януари“ е от онези стихотворения, които ме карат да настръхвам последователно – като бавен, смразяващ вятър, идващ от зимното море. Истинско изпитание е да се чете това стихотворение. Особено като знам как го прави самият Иван (Да е жив и здрав още дълги години!). След това говоря за покойния Атанас Липчев – не знам, обзел ме е местен творчески национализъм. Оставих като дарение книгите на тези варненски писатели – един белетрист и един поет. След това разказах подробно за Петата национална конференция за насърчаване на четенето и грамотността… и за жеста с дарението на книгите, думите на Милена Караангова, ентусиазмът…

И Александър Шпатов, и Оля Стоянова представиха своите виждания за книгите, за планината и начините да бъдат те по-близо до читателите… А хората слушаха с такъв интерес, че ако до няколко минути не преминехме в някаква по-разговорна форма, сигурно вечерта щеше да премине по-различно. Разбира се точно това стана.  Нещо типично за една хижа с много, много заряд и положителна енергия, където главният акцент са книгите. Заваляха въпроси, Диляна Георгиева беше подготвила изненада, която бе покана за нов разговор. И започна истинското, сякаш, откриване на Читалнята.

Обичайното хижарско настроение. Разговори, разкази, споделяне. А мен все навън ме тегли нещо – на терасата на хижата. Времето е все така лошо, но да излезеш през нощта/деня в Балкана… Думите са излишни. Може би там някъде си дадох сметка, че докарахме – всички заедно – едно дело до финала.

На другия ден – бодри, с кафе и мекици със сладко, стягаме раниците. Толкова са празни, че сме готови да прелетим по обратния път. Само че, поне за мен, усещам тежест – за онова, което оставихме. И дали то ще стигне до хората. Нямам предвид само книгите, а посланието. Че словото трябва да е винаги под ръка. То променя, насочва, създава… Всъщност не трябва токова да се тревожа. Защото нали именно от него, от словото излезе онази мъдрост, че „не бива да се тревожа какво ще кажа, сторя, направя, а на мига ще ми бъде дадена сила“. Пак перифразирам. И всеки път ще е е така. Докато не почувствам непосилната лекота на битието и да поискам да се помоля отново да застана на пътя на книгата – било то от Бояна, София, та до хижа Козя стена или където и да е.

Мариан Желев

 

 

още снимки покрай откриването на читалнята – през чудесния поглед на Атанас Марков