Страницата на Мариан Желев

Трябва да е било между „Пуста младост“ и „Горице ситна зелена“. А може и на „Поле широко“ – душата ми така се разпра, че в мен започнаха да напират едни реки, дето искаха да излязат от очите ми. Не съм сантиментален, но когато чуеш тези песни и ако си в подобни условия като моите, няма как да не ти се прииска и от своята си душа да си ушиеш гайда. Пък после гледай какви реки от звуци ще рукнат, дето така ще те отнесат, че името ти ще остане в мъглата.

Мъгла беше, когато поехме към хижа Козя стена от Беклемето. Мъгла, суграшица, вятър, температура около нулата. Суграшицата беше сачмяна – бодне те в лицето и кожата ти почервенява. От нея ли да се пазиш, от вятъра ли, или да гледаш да не изпуснеш маркировката, понеже пътеката вече се губеше под снега. А ние вървим, за кога да спираме. Навел съм глава срещу вятъра и си мисля за нещо топло. Знам какво е. Всеки път ме е очаквало в хижата. Вече няколко години поред.

И пее – Борко. Чувал съм го и друг път, ама точно тези песни по този начин, не съм. Стиска гайдата като да иска хубаво да намачка душата си и от там да излезе всичката болка, радост, мъка и щастие; мачка я, а все едно от там вади гласа си. По едно време, между песните, попита дали някой знае „Расти, боре“ (или „Малка мома бор садила“). Не можеше едновременно да свири на гайдата и да пее. Христо Караславов пое песента. Пък на мен гърдите ми пак се късат. Все едно съм облякъл тясна риза и нещо ме задушава. Иска ми се всичко да хвърля от себе си –
най-вече тегоби, нерадост и печал – все кройки, за които нашите свободни души на са направени. Идваше ми със сила да награбя цялата ни Родина, да я одрусам едно хубаво, па да останат само ония, дето коренът им е здраво забит в земята и пак да я постеля наново, Родината си, със същата длъж и шир, па да се знае де сме, к`ви сме, що сме.

Сигурно е заради лютото време – така настървен да се чувствам. Обрулен, очукан, намръзнал и чакащ нещо добро напред в мъглата. Нищо, не е за първи път. Но ми е за първи път с братя по перо да правим такъв преход, на такова място, с такива хора около нас. „За първи път“. Таня, стопанката на хижата, ми вика: „Ти като идваш и времето се разваля.“ Тъй, тъй. Какво да кажа, освен, че наистина се чувствам пълен с енергия и навярно влияя на атмосферното налягане. То пък не попречи на Иво Георгиев, който рецитира със силата на своя дух – така, както могат хората с голямо сърце.

Пак се връщам на идването към хижата. Държахме връзка с групата на Николай Фенерски. До един момент, когато от хижата се обадиха, че тръгват да ги търсят, защото изгубили маркировката. Но бързо я намерили. Няколко часа по-късно се убедих, че Ники няма как да се загуби – било в планината, било в света на литературата или където и да е другаде. Когато дойде неговият ред да чете пред избраната публика, той загаси лампите в хижата. Изкара много ефектна шапка с две светлодиодни лампички. Цъкна ги и рече: „Нали съм Фенерски“ Пък ние прихнахме и не спряхме, докато той не свърши да чете.

Само една отметка ще направя тук: С Николай Фенерски сме набори. Веско Марков, който също беше с нас – и той, наборче. Общо взето ми прави впечатление, че 74-няците сме хора с добра ориентация и всеки си държи посоката, но мине не мине време и се събираме. Все едно сме се натъкмили за обща мисия. Напомнете ми по някое време да напиша един специален текст за моите набори. Много са около мен. Даже и хайдут Чакър войвода е…

Навън гърмеше и валеше сняг едновременно. Рядко явление, но ние си бяхме в хижата – общо четиридесет души. За всеки по изпитание, за всеки денят е различен, но сме на едно място и по едно време. Атмосферата бе толкова плътна, истинска, естествена, че пак към онова сравнение за Родината се връщам – ставаме за мая на ново тесто, с което можем да нахраним цялата страна.

По едно време ми се стори, че и Божиите очи надничат в хижа Козя стена. Плачеха и те на „Руфинка болна легнала“… Хубаво, де, Борко Хаджиев е обикновен човек, има две деца и се бори като всички нас – с честен труд, упоритост, воля. Но като запя тоз обикновен човек стана грамаден и величествен; смачка гръмотевиците навън като дребни змийчета, увили се около пръстите на краката му. Той така бе изпъчил снагата си, че бе станал по-голям от хижата, почти колкото Балкана. И Балкана с него пееше. Иван, хижарят, не изглеждаше притеснен. Напротив, каза ми, че му писнало да идват човечета със скъпи и съвършени телефони, за да му показват какви нови функции излезли. Искал да слуша такива като нас и ако можело – хууубаво да натрупа, че да не можем да си тръгнем утре (смее си се той).

Защо рекох за Божиите очи, при положение, че рядко споменавам името… Докато ни е гледал нощеска на осми срещу девети април, Господ сякаш е подготвял планината за другия ден. Да ни нахрани разпраните от радост и гордост души. Бяла картинка, слънце в небето, кротък като сит вълк вятър и Балкан, ширнал се като постлана песен или текст от любим разказ. Снегът хрупа под краката ни ободряващо. Подсичането на връх Козя стена се оказа приключение, което завърши със същия брой хора, с който и започна. Групата…

Ама чакайте, чакайте, не ми се тръгва още. Нека още малко да попиша за тази нощ. После, с няколко думи, ще ви разкажа пак за финала на нашето литературно приключение.

Козя стена е творчески дом, който побира хора с големи души. Тя е голяма, солидна постройка, но стои на ръба на Балкана като птица, която е готова за полет. А ние онази вечер така отлетяхме, че сутринта повечето от нас не се бяха върнали още. Сега разбра ли, Танче, защо бяхме така омърлушени и не ни се говореше, пък ти ни викаш какво ни имало.

Иво Георгиев, Христо Караславов, Николай Фенерски и моя милост пристигнахме от четири точки на България, за да вдигнем гръмоотвод. По него потекоха тоци, дето се забиха право в таз земя Българска. И няма да се успокоят, дорде ехото на Борко Хаджийски още се носи из Балкана.

Ако отидете скоро на хижата – заслушайте се. Ще ни чуете. Заредете си батериите с тоците. Ама не телефоните, а душите. И кога изтече таз енергия, пак ще дойдем: да вземем и да дадем на планината.

А на хората, които също като нас дръзнаха да се изправят лице в лице с природата – Благодаря! Вярвам, че и във вашите души се носи онзи бурен вятър, който, оказа се, не е бедствие, а спасение.

Накрая се качихме по колите, запалихме и всеки пое по различните точки на Родината.

Това добре ли е като финал?