Страницата на Мариан Желев

31.07.2017

Висящите ресторанти във Варна не са от вчера

Filed under: Без категория — Jelev @ 21:18

По едно облаче?

Наистина не са от вчера. Дори мога да посоча годината и месеца, когато посетих един такъв ресторант за първи път във Варна: септември 1999. Не ми ли вярвате? Хм.

При това тоя тип ресторанти не само те вдигат във въздуха, където набиваш каквото ти бутне чичката зад тезгяха, турено не в порцеланова чиния, а в пластмасова тарелка, които обикновено са по пет шест, понеже пръстите му се мазни от печенето на кебапчетата и кюфтетата и не може да ги отлепи – та не само във въздуха летиш, но от време на време ресторантът потъва и в земята. Ей така, както си стоиш.

Бърках името на кръчмата редовно: „Торпедо“ ли се казваше, „Торнадо“ ли, ама все нещо завихрено беше. И не ми пукаше много за името, щото все натам ни дърпаше. Намираше се на самия бряг, директно на пясъка. Бая народ биваше изхвърлен от вълните там, струпан на камари по масите, съвземащ се с наливна бира от пластмасови чаши, турил по един неразгорян фас в устата си и облещен гледа как дебелата лелка пърже цаца с тройно рафинирано олио. Имаше и такива, които вземаха пластмасов стол и го бучваха току до брега, да го пличкат вълните, докато пие мастика. На третата вече краката му са потънали наполовина в пясъка, след това приятелите му трябваше да го изваждат, защото той наистина се виждаше едва-едва над водата. Та в този смисъл кръчмата направо те пращаше и под земята.

Колкото до храненето в небесата – то се осъществяваше с няколко облака – колкото по-малко е зеленото (ментата) в облака, толкова повече усъвършенстваш аеродинамиката си (с мастиката). Шат, шат, шат – и птичките направо до ушенцето ти започват да пеят. Не са гларуси, а едни мънички и цветни. Отнякъде долитат хора, приятели, красиви момичета – ти се смееш, размахваш криле и крещиш на гларусите да ти оставят кебапчето на мира. Пържените ти картофи направо са изпаднали в безтегловност и можеш да си ги бучкаш от въздуха. Щото за толкоз имахме пари, за по едни картофки на пет човека, та докато стигнат до масата – вече останала само тарелката. Всичко още във въздуха… От време на време с въздушно колело прииждаше чичката с лалетата, които ставаха за гарнитура – барабар със зеленото. Изобщо тоя ресторант така високо издигаше хората, че после не можехме да намерим пътя на обратно. И все така ставаше, че като успеем все пак да излезем от там, винаги ни чакаше такси с усмихнат джентълмен зад волана, който все познаваше дали сме профукали всичките си пари. Веднъж пък таксито беше със сини буркани и ние аха да влезем в него, но като разбрахме, че върви само по един маршрут, до не знам си кое районно, се отказахме. И се върнахме да си довършим полета с още едно мастичено облаче, без да обръщаме внимание на липсата на парашути.

Къде се намираше „Торпедото“ или „Торнадото“ ли? – точно там, където тръгва отворената към морето част на крайбрежната алея във Варна. В началото на новия век възвишеният ресторант изчезна. Заземиха го – буквално и преносно. На негово място сега има чалга-дискотека, където на дЕнсинга излизат моми с изкуствено натаманен център на тежестта. Полетите са забранени, особено ако искаш да се правиш на луд, без да си платиш сметката. Пък на Торпедоторнадото не беше така – можеш да си тръгнеш по всяко време. Ето затова пичът зад тезгяха лъжеше в сметките, за да догони авантаджиите, които обичаха да се изпаряват във въздуха, когато облаците ги поемеха.

Та това уж чудо, което се кани да се появи сега във Варна (все си мисля, че е майтап и някой просто се опитва да провери дали има ток в системата) не е новост. Ние знаем как да се вдигнем във въздуха и да си направим гурмето, пък било то и с два картофа, нахапано от гларус кебапче и бира в смачкана пластмаса.
Останалото, дето ще те вдигат на въжета, ще те лижат и мажат – е едно от онези 500 хиляди неща в живота, които да направиш, преди да си отлетял окончателно от тая местност, наречена Земя. Като например – да спиш с крокодил, да купиш обеци на тъщата и да й пробиеш ушите с двуцевка, да яздиш щраус и да стоиш на един крак на оживено кръстовище в Индия. В този ред на мисли са и тези ресторанти. Яжте и си пишете завещанието.
Пак ли не ми вярвайте? Хм.

Айде да ви черпя по един облак. Нищо, че Торпедото го отнесе Торнадото. Или обратното – все тая. Ще се намери дух в бутилката.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2017 Страницата на Мариан Желев . WordPress .