Страницата на Мариан Желев

30.01.2018

Конвенция

Filed under: Без категория — Jelev @ 19:44

шут

 

Много пъти са ме питали за любимите ми книги и всеки път трудно отговарям на този въпрос. Да си призная, от въртящите се в главата ми заглавия, никога не изниква „Човекът, който се смее“. Класика е, но навярно преди време, когато я четох, съм поставил мнението си за тази книга на много специално място. За да си я спомням само в подходящ момент. А толкова обичам този роман на Виктор Юго!

Още в началото на книгата се описват Компрачикосите. Съмнително, демонично чергарско племе, което откупува или отвлича деца, за да ги превърна в… изроди. Например поставят душиците с дъска на главата и стяги, за да спрат растежа им изкуствено. С годините се получават трайни и непреодолими деформации, които служат за… шоу по циркове, пазари и панаири. Компрачикосите продават децата скъпо и прескъпо. Такава е и историята на Гуинплен – Човекът, който се смее. Трайно увредена уста, вечно ухилена, шут за милиони… Старецът Урсус го измъква от лапите на Компрачикосите и историята в книгата започва.

Преди двадесет години планината ми даде много интересен урок. Силни – вилни тръгнахме от Рилски манастир в посока Седемте езера. Млади планинари, надъхани, превтасали. Изгубихме се. Изпуснахме маркировката за езерата. Започнахме да изкачваме едни дерета откъм Западната страна на Дългия рид (за познаващите планината – това е измислена пътека по средата между маркираните за хижа Иван Вазов и Седемте езера). Битката започна в най-голямата жега. Да си намерим правилния маршрут. Спускахме се по едни потоци, жилеше ни копривата, но още по-зверски ни жилеха едни огромни мухи, които се лепяха за кожата ни като пиявици. Трябваше с пръсти да ги отстраняваме. След дванадесет часа бъхтене през деретата, при липса на качествена вода и убийствена жега, излязохме на пътеката си. Беше късен летен следобед. До крайната ни точка оставаха към четири часа преход. Той включваше изкачване на върховете „Додов“ и „Вазов“ (все около 2650 м.н.в.) . Точно когато стъпихме на билото срещнахме трима души, които се връщаха от преход към Харамията. Казаха, че ще ни помогнат да се ориентираме и да се движат с нас, тъй като и те са по същия маршрут. Ние се понесохме след тях буквално като на сън. С крачка, на която можеха да ни завидят и сомнамбулите. След залеза на слънцето почнахме да слизаме към Седемте езера. Нищо не виждахме. Имахме фенерчета, но нямахме сили да ги извадим. Даже към хляба в раниците не можехме да посегнем. Вместо това нашите спасители знаеха пътя наизуст – всяко камъче, всяка вдлъбнатина и особеност на пътеката. Даваха ни ръка, когато трябваше да прескачаме вода; когато, залитайки, всеки момент щяхме да цамбурнем в езерото… Няма да забравя как по едно време спряхме до Трилистника (езерото). Бях толкова обсебен от повърхността му. Цялото звездно небе се бе отразило в него. Сякаш то бе изпило Космоса и на мен направо ми идваше да скоча в него. В безкрая. Без да вдигам глава нагоре. Падайки да се възнеса. Знаех, че дължим това на нашите ангели, които ни прекараха по този път към най-ценното усещане: да забравиш, за да откриеш добрите хора.

Брутално е да отвлечеш или купиш деца, за да ги деформираш до формата на изроди. Това са го правили Компрачикосите. Когато се сетя за този момент от книгата веднага ми идва наум и нещо хубаво. В случая – инцидентът в Рила. Природата в мен следва особена закономерност. Когато ми е студено да потърся топло, когато усещам тревога – търся радост, когато мракът набъбне – да надникна в езерото със звездите. Все едно в мен природата е оставила всички закони на термодинамиката, която живее в добросъседство с метафизиката. Не ми следете мисълта. Ще го кажа по-простичко: Човекът е направен по едни много читави закони, небесни. И ако тия закони отпаднат, губим маркировката и ставаме жертва на едрите мухи. Простичко звучи, нали. Лошите новини и практики ни деформират, добрите – утоляват жаждата. Гадното, подлото, лъжливото, измисленото и изкривеното е наследство от Компрачикосите. Добрият човек не е съсед с насилието и унижението, с лъжата и простотията.

И покрай всичко това тази вечер имах удоволствието да правя зелеви сарми. Добруджата е възпитала в мен един добър консуматор на сарми. Дали са зелеви или лозови (даже и с листа от лапад) – обожавам ги. По ред причини. За мен сармите са символ на семейното огнище – прибрано, загърнато, навито, със сърцевина като любов, къкрещо на бавен огън – като годините, в които сме отгледани като народ. А и като годините, през които помня родата си. И ей тези години сме наследили ние, Българите, като народ. Да тачим и милеем за истинското и любимото. Кетап не ни трябва. Написаните закони са омастилени от хора, които искат да сложат ръка на главите ни.

Преди да отида на училище и по биология да ми кажат как се отглеждат растенията, вече знаех, че първо се слага семето в земята. После то умира и се ражда ново растение. Земята се грижи за него, помага му, крепи го. И след това: ако удариш силно желязото в камък изскачат искри. Ако дразниш магарето в гръб то ти бие шута; ако откраднеш яйцата на патките те се спускат отгоре ти… Тъй е и в живота.

Ако има нещо обратното на Компрачикосите в нашия свят то това са добрите хора. А ако има пак в нашия свят прилика с Компрачикосите, то това са насърчаването на конфликтите. Те израждат расова агресия и това ни хваща за гушите още от детска възраст, за да ни променят по калъп. Да ставаме шутове за шоуто, наречено „Хванати за гушата“.

Добринката, като се замисля, няма калъп, няма и форма. Тя е като звездите от Космоса в Трилистника на Рила планина. Безкрай. Поради тази причина не става за шоу, няма и скандал, нито препирня, а шутовете са простички плюшени играчки, с които си помагаме, докато разказваме на децата си приказки. Просто си добър и правиш следващата крачка по маркировката. И може би тогава си даваме сметка (припомняме), че злото е в детайлите. И в рамките, с които ни обричат на… мнение. Стягите ни държат в състояние на изкуствена изродщина. Няма начин един ден да не станем пример за панаирна посредственост. Докато добрите сарми не се нуждаят от договор. Или ги можеш, или се пръскат в тенджерата.

Тия дни ми се наду главата за пустата Конвенция. Знам, че всички вие, които четете този материал, чакате да кажа на коя клема е закачен кабелът ми: плюс или минус; за или против. От туй захапване, наричане и дъвкане – за малко да не ми станат сърмите и да се разпаднат. Казах го. Но запазих доброто си чувство – Виктор Юго го показва по най-велик начин с любовта в романа си „Човекът, който се смее“. Сарми се правят с мерак, а човек се става с добро.

Колкото за конвенцията – обичам ви! Някой трябваше да ви го каже.

Има простички истини в този живот, които нямат нужда от печат, параф и прочее.

 

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .