Страницата на Мариан Желев

27.02.2018

Пътувайте с Веско

Filed under: Посланието на Българите — Jelev @ 12:05

 

Веско и Белоградчишките скали

 

Пътуваме към Лехчево от Монтана. Изоставени къщи в предходните села, празни и изпочупени витрини, скитници и стари автомобилни гуми захвърлени край пътя; накъсани афиши от предишни избори, кал и прежълтели некролози. Това виждам край пътя. В следващото село станало престъпление; после един не се стърпял и влезнал в кръчмата, за да натроши от бой местните бабаити, които нападнали стара жена… Ама я да видиш жп моста преди село Ерден – строен преди повече от сто години… Намирам се в приказка, която контрастира с видяното. Веско кара колата и констатира апокалиптичните картини в селата на Северозапада, но не спира да говори за меда и кошерите в своето село, за овошките, за приятелите от детството и за онези, които са останали сега в Монтана. Слушам за доматите, за кученцето в двора и за училището. После думите му заорават в земята като плуг, който обръща всичката житейска тор в нещо, което храни душата му. Не са спомени. Веско не е онзи тип хора, които ближат спомените като буца сол и преглъщат слюнката си с копнеж по нещо блажно. Не и при него. Той знае къде да погледне в бъдещето, за да види пътечката, по която да тръгне. Не сам, а да повлече и други след себе си.

Ако Веселин Аврамов беше дърво, щеше да е много разлистено, с корав ствол и огромна коренова система. През лятото на клоните му щеше да има вързани поне три детски люлки; хората щяха да си почиват под сянката му, а птиците да гнездят из листака. Очарован от силните ветрове, той щеше да се люлее в танц със Северозападните ветрове и да си тананика дълга и протяжна песен – стара като историята на майка България – за всички онези пътеки, откъдето сме тръгнали всички ние, родът ни, народът.

„Летим“ към Прага. Със сто и двадесет километра в час по маджарската магистрала. Толкова е весело в колата, че едвам бършем сълзи от вицовете, които се леят като пражка бира в жадно гърло. По някое време обръщаме темата. Току като да отбележим, че сме оставили страната си зад гърба и отиваме да видим що става в Чехия за някои и друг ден. „Не може ли – клати глава Веско – да има добруване между хората. Да сме честни, да не крадем, да се обичаме, да прощаваме и да си помагаме.“ Носталгията е толкова силна, че усещам как му идва да обърне колата и да се върне в страната си. В Прага и по друго време може да се ходи…

В Монтана сме, той ме води към дома си с колата. От дума на дума пак се връщаме към онова, което все не ни стига сякаш – доверието. Приблизително на всеки деветдесет секунди някой му маха с ръка. Градът е малък, но Веско е голям. Познава го бая народ. И има защо – той е от онези големи мъже, при които словото тече и привлича като планински поток в гъста гора – тихо и постоянно; винаги пълен с ентусиазъм и енергия, понякога бълбукащ срещу плевелите и лошите камъни, срещу човешката небрежност и липсата на доверие в простите неща: жадният да се утоли, гладният – да се насити, а тъжният да изпита що е любов. Звучи простичко, ама не се получава. Веднъж го видях силно да роптае срещу алчността и безпардонността на онези, от които трябва да зависи приличното ни съществуване. Сигурно по това време трябва да сме заговорили за кодекс от правила, от ценности и силни човешки качества, пред които да си турим дума и да изправим духът на България на крака. Не става въпрос за подписани и прошнуровани при нотариус бумаги, одобрени от депутати и полирани от лачени политици. А за човешки правила и закони, които да се напишат на гърдите ни. И да се подпишат със сърце…

Някъде тук трябва да му благодаря – защото при Веско човешките закони са изведени на преден план. Очите му го доказват – живи за приятел, за добрина, за семейството му; с поглед тежък, оловен, на прицелващ се човек – за лъжите, нищета и мързела.

В колата сме с Веско. Отново. В Спанчевци. Трябваше да прекосим разстоянието от едното бунгало до другото – не повече от петдесет метра. Валеше дъжд, но не само заради това се качихме в колата. Исках да му пусна песента на Васил Михайлов „Горица ситна зелена“. Почти през цялата вечер си говорихме за… трябва да е било като предистория на песента на Васил Михайлов. Представихме си хората в България щастливи и силни, приятелите – наоколо, а земята ни – изорана и засята. Пътят ни продължи близо половин час – от бунгало до бунгало. Дори да бяхме лазили пак по-бързо щяхме да стигнем. Но ние първо се „отбихме“ на село, после „отскочихме“ и до планината, за да стигнем най-накрая пак до заключението, че няма нищо по-добро от любовта към най-личните ни хора. Отдадохме почит на историята и за миг мълчаливо погледнахме към бъдещето. Не нашето, а това на децата ни. Толкова много може да се направи. Не е като въпрос, а дали можем всички заедно да го сторим.

Когато говоря мен ме слушат – сподели ми последния път Веско. Той има особена аура – силна и в същото време блага. Не можеш да го прескочиш, но пък при него ще намериш верен другар. Веско може да ръководи десетки души, да управлява фирми, да бъде лидер (и го прави в момента), но може да носи и чували, да бъхти селска работа и още същия ден да си ушие костюм от цветни спомени и добри мечти. Ако го прекъснеш ще те изслуша, ще запомни думите ти и ще им отдаде нужното внимание. После ще бъде честен с теб. Честен е и с амбициите си – да има, за да дава. И да е здрав и силен, за да помага. Веско Аврамов е дърво – от най-здравите. Няма как да го засадиш на друго място, защото корените му са се протегнали в цялата българска земя. Вземето го за опора, застанете до него и слушайте листата му как пеят. Ще спрете да се страхувате за утре. Няма да имате и основание за песимизъм. Казвам го с цялата сериозност, която мога да вложа в текста. Веско не е просто човек, под който можеш да се скриеш, а онзи, който ще ви изведе на пътя и ще те научи да бъдеш ти самият смел.

Та пътуваме пак наскоро. Към хижа Ком. В колата е весело, както може да се очаква. Погледни, погледни – вика ми по едно време. Връх Ком. Февруари месец е. Зимата е заснежила всичко наоколо. Приказката е на живо този път. Качила се е на върха – бяла и чиста като невеста. За чистотата ни напомнят и децата, които са на задната седалка и нямат търпение да изкарат шейните.

Няколко часа по-късно ние пак сме в колата. Веско е качил кучето в багажника на джипа. Отиваме да изпратим февруарското слънце от бреговете на язовир Огоста. Илизаме от Монтана и скоро свиваме към язовира. Решихме там да запиша посланието му на видео.

Познавам го от 2006 година, когато се запознахме в Рибарица. Метнахме едно барбекю там, ударихме два-три тоста и на другия ден хукнахме по баирите на Балкана, в посока хижа Вежен, за да подкараме един разговор, който продължава второ десетилетие.

На връщане в автобуса от Истанбул и преминаване на границата с България. И онази вечер, когато ги изпращах с колата в нощно Тюленово. Или да разкажа за пътуването ни за село Визица през Созопол? А за лифта от Боровец към Мусала – слушам го през цялото време. Слушах го и в Мелник, докато опитвахме виното на Шестака в пещерата-изба или долу, в най-хубавия мелнишки ресторант, където цвърчащите сачове няма да те оставят безразличен… Слушам го и пътуваме заедно толкова години. Монтана е на другия край на България, погледнато от Варна. Но колко му е да запалиш колата и отидеш на живо да чуеш как Веско говори за земята и за родния си край. Нещо повече – през цялото време имам чувството, че той знае отговорите на всички въпроси – от това как да се оправи положението в България, да се мине през изворът на щастие, който тръгва направо от сърцето, па да се стигне до опитът му на човек, врял и кипял, препекъл се в не едно изпитание. Утре ще гласувам за него. Ама не на изборите – не. Защото такива люде като Веско не са създадени сякаш да бъдат турени да ръководят стар локомотив, пред който няма релси. Той е създаден да пази, да дава плод, да пази сянка и край него да се заиграват децата. Той да бъде пътят и истината да му е турена по мярка, от която всички ще си направят свой калъп.

Ако Веско беше дърво щеше да е дъб. Но слава Богу, че го носи само като сравнение в себе си. Иначе нямаше да мога да му се насладя на приказката в колата. Минахме толкова много километри с него. И продължаваме. Пробвайте и вие да се повозите с него, докато слушате посланието му.

 

–––––-

 

 

 

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .