Страницата на Мариан Желев

15.02.2018

Ръкостискане с Иван и Таня

Filed under: Посланието на Българите — Jelev @ 20:26

 

Иван, Таня и малкият Йордан на откриването на писателската среща - 8 април 2017 г. Фото: Атанас Марков

Нужно ми е понякога само да уловя нечия десница, за да запомня даден човек. И след това, седмици, месеци и години по-късно, с вързани очи и отново ръкостискайки се с него – да го позная. Само от едно здрависване можеш да разбереш що за човек стои пред теб: силен, огъващ се, емоционален, твърд или с разпиляна воля. Има хора, с които ръкостискането е като да те удари ток – хващат ти ръката и веднага след това я отпускат. Трудно ми е да общувам с тях, защото в повечето случаи подобна личност е прикрита и не търси контакт с другите около себе си. А онези, чиито здрависвания помня със силна длан и дълъг и продължителен захват – те са от онези люде, които обичат да налагат волята си, не крият потенциал и в повечето случаи са борбени и устойчиви на изпитания. Има и един особен вид захват при здрависване: здраво опъната ръка в лакътя, протегната напред длан – повече като дистанциране, отколкото за едно обикновено „Здравей!“ Тогава разбирам, че колкото и да искам, примерно, да прегърна този човек, да го срещна емоционално и с приповдигнато настроение, с движението на ръката си той ми заръчва: Стоп! Нека се държим на разстояние.

          При ръкостискането си с Иван установих едно: този човек стои толкова здраво стъпил на земята, че ако бях алпинист и съм изпаднал в беда на скалата, първо за неговата ръка бих посегнал и пак него бих оставил на обезопасителното въже. Иван носи от онзи тип твърди характери, който му подсигурява сигурност от край до край. С всичките му странични негативи, естествено. Не случайно казвам „носи“ своя характер. Изпитание е да си оплел в принципите си веруюто, че ценностите изграждат характера, а емоционалността дава заряд за това. Не е странно, че когато си спомням за неговото ръкостискане към ситуацията неизменно се появяват и очите му – широко отворени, втренчени в онази представа, която ти си изграждаш за него. Като че ли на момента намира начин да разбере какво мнение си градиш за него. И с интерес да се наблюдава в собствените ти представи. Сигурно поради тази причина често съм го чувал да казва, че помни много добре хора, физиономии.

          Иван Ганев понастоящем е хижар на Козя стена. Заедно с жена си Таня Даскалова и малкият им син Йордан. Преди обаче семейството да се събере, Иван бе сам на хижата, ако изключим колегите му.

           Онези, които са посещавали хижа Козя стена знаят, че тя е огромна, масивна хижа – с излъчване на мавзолей сграда; трудно отопляема и още по-трудна за поддръжка. Водата не слиза в хижата, а се качва с помпи. Както и отоплението – дърва, бензин за агрегата и газ в бутилки за кухнята.

        Беше май месец. С група приятели направихме преход от Беклемето през връх Козя стена и после до хижата. Заварихме столовата  студена. Премръзнали и мърморещи туристи се бяха свили по ъглите и стискаха изстиналите си чаши с чай. Сред тях преобладаваха онзи тип производители на стотици гневни коментари из мрежите.  Печката в помещението едва ли скоро щеше да стопли негативното им отношение към Иван, който бе поел хижата преди шест-седем месеца. Той не се криеше в кухнята, а стоеше в столовата пред очите на всички, с втренчен поглед в представите за себе си. И вместо да е гневен и да се кара с туристите с реплики от рода на: „Като ви е студено, стойте си вкъщи!“ той обобщаваше тъжно ситуацията с: „Разказаха ми играта тези дърва!“

        Две години по-късно хижата щеше да е подсигурена с достатъчно дърва и електричество от соларни панели. Водата така или иначе щеше да си остане проблем, но жаден и неумит никой не си е тръгвал от там. Има и приканващ надпис над вратата към кухнята: „Нямаме WI-FI, така че дайте да си поговорим.“

             Избързах малко, но нека се върна пак към момента на запознанството ни с Иван.

         След пристигането ни на Козя стена на другия ден с моята група отскочихме до хижа Ехо. Обядвахме, хвърлихме няколко раздавания на белот и на връщане, малко преди Козя стена, посъбрахме от гората паднали дървета. Начупихме ги и ги вкарахме в хижата. Засилихме печката, въздухът се очупи, а туристите се отпуснаха и започнаха да бърборят весели истории. И тук, вместо да започнем спор дали и как трябва да се отоплява хижата, с Ванката, както взех да му викам, подхванахме дълъг разговор – за хижарството изобщо, за живота му преди това, за… Това бе първият момент, когато забелязах, че когато говори той не изпуска събеседника си от поглед. Дори на моменти ми се струваше, че не премигва.

             Играхме карти, излизахме навън да изпушим по тютюн, а по едно време се намерихме до печката в кухнята. Вече знаех какво е работил, откъде е и защо е зарязал цивилизацията и се е качил в планината – без опит в хижарската професия преди това. Гледах го и си мислех, че тези негови очи водят до един много дълбок, здрав и жилав корен, който, за да оцелее живинката в него, му е нужен простор, светлина и свобода – да я търси нагоре, все нагоре. Съвкупността от тези копнежи чертаят една особена чувствителност, която много хора биха прочели в очите му като лудост. Но не би – при Ванката е налице особена сетивност, негова запазена марка, с която укротява буйният си характер в името на целите (прибавям и мечтите), дето си ги е набелязал. И сякаш като доказателство за думите ми той ми сподели, че има нужда да срещне Жената – не любовница, не временна страстна връзка, а приятелката в живота, половинката, майката на неговите деца.

            „Спокойно, Ванка, ще я намериш. Тя ще дойде при тебе.“

           Ако изтърся, че не зная защо му го казах, ще се поставя в неудобното положение на разказвач. А това не е така. Този човек нямаше какво да крие. Нито пред мен, нито пред когото и да било. По един много твърд начин бе готов да застане пред всички, даже и пред собствената си съдба, за да заяви, че вярва в силата, мечтите и плановете си. Заедно с осъзнаването на своите грешки, особености, недостатъци, които са стърготините покрай дялкането и извайването на характера му… Та ми просветна, че именно от съдбата този човек заслужава щастие и любов, поднесени с всички съвършенства на откровението.

          Сега отново ще препусна напред във времето, за да споделя, че с Таня се запознахме по телефона. Покрай първата кампания за набиране на книги за библиотеката на Козя стена. Тя вече бе пристигнала на хижата. Кой я бе извикал ли? – Ванката. По онзи начин, по който илюзорните неща се превръщат във факти, а чудесата приемат образ и подобие. Прекрачила е прага на хижата като туристка. Искрата – според онова, което после двамата разказваха за първия си контакт – е била под формата на взрив. Нещо типично за техните натури. Все едно запалена клечка кибрит да флиртува с напоена с гориво факла.

          Двамата се запознали, пламъкът лумнал и тя останала да живее на хижата. Накратко – така е. Не толкова мигновено, разбира се. Не току-така се оставя живот в София, солидна визитка в образованието, контакти, работа, говорене на няколко чужди езика… Всъщност може и да не съм прав. Точно с едно щракване на пръсти трае решението да си събереш багажа и да се качиш в планината, оставяйки зад гърба си цялата циничност на регламентирания живот. И за да не бъда многословен и да обърквам читателя, ще обобщя решението на Таня да остане при Иван с думи от едно нейно есе, написано по повод преместването й в Балкана: „В планината имах два ката дрехи и бях най-щастливият човек на света.“

      Таня Даскалова е един от най-словоохотливите човеци, които съм срещал. Мислите й са събрани като вълна на хурка – натрупвани с годините на опит и практика. Способността й да заприда словото й е феноменална. Сякаш току пред теб тя плете топла дреха, като от време на време усещаш как я напасва за твоето внимание. Лично. Това не е научен подход, а особена духовност, в която можеш да намериш риза и по твой размер. Темите, информацията, капацитета на Таня нямаше да изпъкват, ако в нея не вирееха желанието за промяна, енергията и идеите.

        Първо се бе заела с подновяването на библиотеката в хижата. Стари заглавия, пръснати книги с обърнати гърбове, защото никой не искаше да ги чете… Тя решава да направи национална кампания за набиране на книги. Нови, интересни и хващащи окото на туриста. Прочетох информация за инициативата в интернет. Набързо звъннах на пишещи колеги от Варна, както и на мнозина четящи приятели – да прегледат библиотеките си и личните заглавия и да отделят по няколко издания за хижата. Стана бързо. Пак с група приятели щяхме да качим книгите на хижата. Междувременно ми хрумна да направя премиера на книгата си в планината. Пак там, на хижа Козя стена. Току-що бе издаден сборникът ми с разкази – та ето ти още един повод да качим литературата в планината. Споделих го с Таня и тя прие идеята с възклицание.

           Така се започна. Първо кампанията за обновяване на библиотеката в хижата. След това премиерата на книгата ми, която едва побра всички желаещи да присъстват на събитието (лично спах в коридора поради липса на достатъчно места). Последва вечер на изкуствата, от където за мен тръгнаха нови и изключителни приятелства. По идея на Таня направихме конкурс за кратък разказ, посветен на планината. В това време книжната кампания набираше скорост. Хора от цяла България грабваха раниците, пълнеха книги и тръгваха към хижа Козя стена. Издатели се включиха с дарения. Новината стигна и до национално ниво. Станалите ежегодни срещи за насърчаване на четенето заделиха половината от дарителския фонд от книги на една от конференциите. Веднага бяха качени на хижата.

        Мине не мине месец-два и на хижата се случваха кое от кое по-интересни събития. Дали ще се плете, чете, дефилира на площадката пред хижата – хора от цяла България се стичаха, привлечени от интерес и желание да споделят емоциите в планината.

           Всичко това бе движено от Таня. Но някой трябваше да боядиса читалнята, да направи рафтове, да купи и качи материалите… Покрай това да подсигури на гостите на хижата уют, топлина и храна. Ванката. След всички изброени събития го виждах и му се чудех: чакаше дете от Таня, беше щастлив и вършеше работата си с удоволствие. Промърморваше от време на време, но нищо не оставаше без необходимото внимание. Не без помощта и на останалия екип на хижата, разбира се. Не знам покрай цялата тази еуфория – събития и хора, жена и дете – дали той се промени. Съмнявам се. Погледът му остана като маяк. С тази разлика, че преди осветяваше пътя към себе си, докато сега огряваше своето щастие. Това вече ясно олицетворяваше представата му за пълноценен живот. И той го излъчваше.

          Йордан се роди в началото на декември. Роди се в София. Няколко месеца по-късно, с настъпването на пролетта, тримата се качиха на хижата, за да заживеят там.

         През есента същата година читалнята в хижа Козя стена бе официално открита. До този момент бяха донесени над хиляда заглавия. И бройката им продължава да се увеличава и до днес…

       Споменах, че запознанството ми с Таня стана по телефона. Нямам спомен за първото ни ръкостискане. По-скоро покрай описаните кампании, които ме ангажираха емоционално, с Таня първо се прегръщахме като приятели, добри колеги и хора верни на каузата да се четат и ценят книгите. Със сигурност в планината сме се е и здрависвали, но това е ставало, докато вече съм бил увлечен в нейната словоохотливост, умение да привлича събеседниците си и да блика от нови и добре подредени идеи.

          Дори и да не помня първото здрависване винаги се вглеждам в ръцете на хората, с които общувам. От гледна точка на времето, откакто познавам Таня, станах свидетел на промяната в нейните ръце. И не само – от изоставянето на столичния живот и заживяването й в планината, през намирането на любовта в лицето на Иван и до раждането на детето им, за да се стигне до емоционалното отдаване и физическото посвещаване на семейство и работа в планината – всички тези промени й се отразиха. Особено на ръцете. Виждах го всеки път и особено при последната ни среща, когато тя държеше двегодишния си син. Това бяха ръце на грижовен човек, сръчен. Ръце на майка и на жена, която не скъпи ласките си за любимите си хора – Иван и Йордан.

        По свой си начин се вълнувах за връзката на Таня и Иван. Благодаря на Господ, че ме запозна с тях. Станах свидетел на толкова приятни моменти покрай тях. От друга страна виждах и трудът им да поддържат хижата, да осигуряват условия на туристите… Не е леко. Хижарската професия е една от най-трудните. На всичкото отгоре те бяха избрали в планината да изградят и семейството си.

       Животът на човек е като река, която го носи – по камъните, по дълбоките дерета; лашка го в завоите и го завира в тресавища, вирове и въртопи, за да се влее той накрая в голямото море завинаги. В едни кратки мигове понякога този човек успява все пак да се улови за нещо, да поспре или задържи за малко този луд ритъм, това течение. Да хване нечия силна десница – на приятел, на свой близък или любим. Та да спрат заедно онова монотонно набиване в главата, че уж нещо важно трябва да направим: „Днес си млад – живей!“; „Днес си зрял – жени се, роди деца, прави пари!“; „Стар си – кротни се, пиши си завещанието!“… Ръкостискането е знак, с който ние пъхаме пръчка в колелото на времето. Това е точката, в която се събира нашата сила. Или обратното – мястото, откъдето се разделяме. Но най-вече ръкостискането е сключване на съюз между човеците, че могат да си помагат, да бъдат заедно по пътя към щастието и любовта. Щото иначе течението ще ги отнесе и в голямото море на забравата те няма да си спомнят какво всъщност им се случи в живота, докато той протичаше.

          Коя река докара Таня в хижа Козя стена при Иван… или по-скоро как Ванката се реши да става хижар? И как скоро след това се появи синът им?

          Казват, че дълбоките води са най-тихи. И в такъв момент човек наистина трябва да замълчи. За да се наслади на една история, отвеждаща ни при простички неща. Като да имаш два ката дрехи на гърба си, но да си най-щастливият човек на света. Или да обичаш честността. Да се трудиш, за да откриеш, че добротата е най-добрата плата, която можеш да получиш. И да обичаш, за да не се налага след това да търсиш оправдания за самотата си.

       Йордан стана най-младият хижар в България. Това далеч не е протоколен факт. Почти всеки ден, когато са на хижата и времето го позволява, Таня го води по планинските пътеки – на разходка, на гости в хижа Ехо… или да опресняват туристическите маркировки.

     В момента на хижата е топло, уютно, има ток и няма интернет. За сметка на това продължават да идват интересни хора, обичащи природата и изкуството. В повечето случаи ги посреща Иван – с протегната за ръкостискане ръка. И не спира да прави рафт след рафт заради постоянно увеличаващия се книжен фонд за Читалнята на втория етаж.

   Зимата хижарското семейство оставя дома си в планината на своите помощници. Отива на село, където Ванката е спретнал старата наследствена къща. Намира се в Търговишкия край. После идва сезонът – върволица от хора, компании… народ. Хижата се пука по шевовете. Кой доволен, кой – не; планината предлага онези удобства, които сам откриеш за себе си. Повечето от нас, които сме тръгнали по баирите и върховете, дирим своето послание, навярно и своето истинско Аз. Или пък да срещнем там приятели, да стиснем десницата им, па да си кажем: „Спри се бе, време, па и ти, живот. Седнете при нас – вижте колко е хубаво тук. Дайте да се насладим на гледките…“

      Така се запознах Таня и Иван.

–––––

Видео с посланието на Таня, Иван и Йордан:

https://youtu.be/sxlW4iLXs6k

–––––

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .