Страницата на Мариан Желев

21.02.2018

Смехът на Нели

Filed under: Посланието на Българите — Jelev @ 19:37

Нели Радева

Нямаше да сложа това заглавие за нейната история, ако не я бях чул да се смее. Нели си има своя свят, свой вътрешен мир, който, ако съдя по настроението й, той трябва да прилича на приказна градина, пресечена от цветни лехи; слънцето винаги грее, винаги е лято и някъде зад зелените листа шуми водопад. В повечето случаи е така. Случвало ми се е, макар да я познавам по-малко от година, да ставам свидетел на това как защитава този свой свят и представа за живота с остри коментари, с твърда позиция и непоколебимостта на човек, който не само е наясно какво иска, но и какво не иска да му се случва. Поради тази причина нейният вътрешен мир носи своята характерност, неподвластен на чужди влияния. Създаден е от нея, но тя не го таи и крие, а напротив – дава щедро от настроението си на другите. Което ми напомня за думите на Достовески: „Ако някой ми докаже, че Христос е извън истината, че той е една голяма лъжа и това действително се окаже така, то аз предпочитам да остана с Христос, отколкото с истината.“ Че и при Нели – усмивката, преди всичко. Другото е извън истината.

Нели Радева е човек точно заради всички изключения. Тя е при нас, в нашия град, в нашия свят, до нашия дом. Вижда изгревите, ходи до морето, кара колело, отива на работа, обича семейството си, приятелите, децата. И толкова добре го е осъзнала, че всеки може да сверява стрелките си за реалност по нея. И друго: непримирима е срещу  несправедливостите на живота, търси истинското и най-вече: онази реалност, в която не само тя, но и всички хора биха живели повече от добре. Като приятели, дошли при ближния, за да му съобщят добрата новина, че дори светът да се срине, любовта ще оцелее.

Няколко пъти имах възможност дълго да разговарям с нея. Думите са се слели в едно цяло откровение, което ме кара да се замисля колко е силен човешкият дух, когато съдбата има дързостта да ни „разстреля“ със своята категоричност. В такива моменти или изключваш от скорост и пускаш колата по баира (да става каквото ще), или заставаш на пътя с упоритостта на узаконен протест, за да спреш потока от негативни мисли, сриващи съществуването ти (ще стане каквото аз кажа). Превратностите в живота на Нели са цяла планина. Дали ги е преодоляла? Тепърва щях да си отговоря на този въпрос.

През август миналата година организирахме детска планина. Нели поиска да се присъедини, през фейсбук. Не се бяхме виждали. Вдишването на природата лесно създава живите приятелства. Екраните, таблетите, телефоните са стъклени витрини, зад които дефилират призраците на непривичните ценности. Колкото по-бързо излезе човек от там, толкова по-скоро ще намери десницата на своето ново приятелство. Накратко: разбрахме се и направихме плана за пътуването до хижа Плевен.

Пристигнахме в подножието на планината. Групата ни се екипира и тръгнахме по пътеката към хижата. Преди още да е изтекъл първият час вече знаех историята на Нели. Тя нищо не криеше – отворен човек, общителен, сърдечен. Работа в музикалното училище – началните класове; свободна професия като аниматор – организиране на детски рождени дни, партита, тържества. По-късно щеше да ми разкаже и за пътешествията си из страната с кола по детски градини…Поглеждах я от време на време, за да видя следи от терзание, болка, песимизъм. Чувал съм, че хора като нея могат да дадат много настроение на хората край себе си, да забавляват и да носят усмивки, но винаги таят по една болка и свое вътрешно разочарование, с което се борят. И колкото повече го правят и надмогват това разочарование, толкова те стават незаменими точно за настроението на децата.

Няма как по този повод да не вметна една история – виц или реалност – за един човек, който отишъл на лекар и му казал: „Докторе, много съм тъжен и отчаян. Кажи какво да сторя?“ Докторът му отвърнал: „Знаеш ли, точно в този момент в града ни пристигна цирк. Там има един клоун, който развеселява всички. Няма начин да не повдигне и твоя дух. Уникален е. Отиди да го гледаш.“ „Докторе – отговорил човечецът – аз съм този клоун.“

Нели работеше и като клоун. Не съм я питал на колко рождени дни е била и колко деца е развеселила, но бях сигурен, че батериите й скоро няма да свършат, за да зарежда другите с настроение. Навярно, когато се прибира вкъщи, или преглъща поредната несправедливост в живота, лицето й е тъжно – има какво да я тревожи. И тя е човек. Даже малко повече от човек – бих добавил. Да създаваш настроение трябва на всеки пет-шест минути да ходиш до своя свят, да черпиш настроение, зеленина, свежест и най-важното – хармония. За да ги дадеш на децата, семейството си, приятелите. В същото време вледеняващите закони на нашата действителност бързо охлаждат този оптимизъм. Това води до отчаяние и до малки дози песимизъм, които после стават големи дози песимизъм, а накрая се превръщат в срив. Та колко пъти човек като Нели трябва да отскача на ден до нейния свят, до нейния извор, за да напои жадните за настроение? И колко пъти сривовете са били като бедствие?

Нейната професия е изтощаваща. Но бързо може да се зареди отново (колко е лесно да го кажеш само), стига да пренебрегнеш някои скрупули и страхове – децата са този извор на вдъхновение и Нели знаеше как да им се отблагодари за това.  Включително и в Окръжна болница и детското онкохематологично отделение на “ Св.Марина“ във Варна. Там тя ходи всяка седмица, за да видят децата, че в живота усмивките са най-важни. Или, че хубавото в живота е и в техните сърца…

Нели сякаш непрекъснато се разглежда като човек, поставен на длан. Собственият й живот с всички достатъци и емоции, с топлота и хармония, с… – тя наистина се бе впуснала в дирене на доброто. Стъпка по стъпка – толкова добре отговарящо на походката й в действителност – бърза, устремена, вярваща. Не че повечето хора не си го слагат като приоритет, но при нея много ярко се открояваше желанието да намери светеща точка за мислите си, около която те да гравитират. Навярно заради това запознанството ни стана в планината, където човек, освен всичко друго, може да стимулира въображението си и от там да изпита безгранична доза свобода. А така след това по-лесно се намира и пътят.

На хижа Плевен Нели ни организира великолепна игра, в която ние по ключови символи трябваше да създадем история. Толкова много се смяхме, че и досега, като се сетя, получавам спазми. Освен ние възрастните и децата бяха запленени от умението й да приповдига настроението. Като професионален аниматор това за нея бе нормално навярно. Но се съмнявам в повечето случаи да е слагала облекло на такъв – да играе, имам предвид. Просто й се удаваше.

Добре, повторих си за пореден път, тя работи като начална учителка във варненско училище по изкуствата, отделно организира детски рождени дни, празници и тържества като аниматор. Слагаше дрехите и грима на клоун и фея…

Как? Как успява да го прави?

Отговорът получих на втората планина, която пак организирахме набързо. Козя стена.

Покрай ангажимент в Хисаря бяхме решили да се качим с обичайната група при Иван и Таня – хижарите. Долу в ниското беше 11-12 градуса. Още в колата предупредих, че горе на Беклемето ще е два, най-много три. И може сняг да ни вали до Козя стена. Беше краят на септември. Нели не коментира прогнозите в колата, но усетих, че това предизвиква в нея мобилизацията на допълнителни сили и кураж. Защото очевидно не се бе озовавала в подобна обстановка. Дали бе изплашена от мъглата, студа, неблагоприятното планинско време – не й личеше. На пръв поглед. В типичния си стил тя подхвърли, че е готова за пътешествия… Изрече го пак с онази бодрост и изражение на човек, пред когото най-тежките проблеми в живота са: Какво да сготвя днес? После замълча и започна да приема обстоятелствата такива, каквито бяха. Неизвестното я плашеше, определено. Но тъкмо в колата, докато температурите падаха с изкачването по прохода, тя пребори този страх – навярно с онази енергия, която я зарежда да прави и да дава красиви неща за хората около нея.

Справедливост, чувство за баланс и естествена вътрешна хармония – много простички човешки качества, но Нели толкова добре ги бе вплела в поведението си, че едва ли имаше нещо, което да я изплаши. И в случая с първоначалната планинска паника – това й помогна. Хубаво е да я види човек отстрани, защото със сигурност ще има какво да научи от нея. И най-вече: как с чувство и емоция се преборват страховете.

Горе на Беклемето ни посрещна гъста мъгла, студ, вятър и температури малко над нулата. Вярно, че идвахме от меката на българския спа туризма, Хисаря – гевезелък, удобства и прочие любезности – въпреки това Нели за кратко се бе преобразила и сега бе готова за планината. Без да забравя да се усмихва. Беше готова да се изправи пред природата и да й каже: „Не ме жали, защото точно ти ме зареждаш!“

Пристигнахме на Козя стена. Здрависване, прегръдки с Таня, Иван и момчетата от хижата. Обстановката е приятна, отпускаща. Пихме чай, хапнахме боб. При Нели нямаше и следа от първоначалната паника. Крачеше като истинска планинарка по мокрите и кални пътеки – ситно и енергично. Наслаждаваше се на мястото и хората; на печката най-вече. Освен малкия Йордан в хижата имаше още две дечица. За тримата бяха наредили на земята до печката от онези меки гумирани пъзели. Децата щурееха с играчките, Нели – сред тях във вихъра си. Сякаш точно заради това бе дошла на планина. Разказваше им истории, привличаше вниманието им, забавляваше ги.

Вечерта продължи дълго. Поизморени всички се качихме в стаята – обща, като в хижа. Продължихме още известно време да си бъбрим. Казахме си по някой и друг виц. И тогава я чух да се смее. Не, не беше като за първи път да чувам Нели да го прави. Но не и по този начин. Като дете – безгрижно, с голямо сърце и от душа. Прозвуча с онази сила на емоцията, която отличава здравите по дух хора, които са родени с песен на уста. И когато им е хубаво и усещат животът да пулсира, те пускат на воля тази песен. Чрез смеха си. Не знам дали тя го осъзнаваше. И не съм сигурен дали трябва да й се обаждам сега, за да я попитам дали това е така. Мен ме зарази този смях – беше като билка, като цяр и в същото време бе и като съпровод до най-истинските неща, които човек може да си представи. Само по този начин той започва да лекува – себе си, а и другите край него.

В смеха на Нели имаше толкова искреност и енергия, че успях да си отговоря на въпроса: Как?

Колата с изключена скорост е тръгнала, но Нели е излязла от нея и е останала на място. С настроението си, което имаше в изобилие.

„Работата ми в болницата като клоун беше терапия, но не само за децата“ – щеше да ми каже тя по-късно. Не зная как свършва онзи виц за тъжния клоун, но зная как продължава историята на Нели – тя има лек за душата: настроението и смехът.

Много от нас приемат настроенията си за следствие от обосновани или неосъзнати причини. Някои от тях се опитваме да контролираме, други се оставяме да ни залеят. Нели бе прегърнала своето настроение. И нямаше намерение да го изпуска. Сякаш то бе ангел, който слиза от небето при нея в особени ситуации и моменти.  Духът – та той дава усмивките. И тогава най-чистите и прости човешки неща си идват на мястото. Законите за това са написани още преди човекът да се е появил на тази земя. Така си мисля, докато гледам как около нея светът оживява.

Споменах, че съм я виждал сърдита, нервна и начумерена, с непоносимост към определени маниери и поведение, среда и теми за разговор. Но нека кажа и какво се случва след това – за нея слънцето бързо изгрява. Нейното слънце. И от думите й лъха на зеленина, на мирис на цветя и гласът й е като водопад от щастливи мелодии. И благодарение на нея вярвам, че всеки си има такова едно слънце и свой парк. На Нели слънцето е смехът. И обратното. Това е нейната визитна картичка.

Има хора, които се огъват под товара, с който Господ ги изпитва. Малко е да кажа, че Нели не е от този тип. Тя е от човеците, дето могат да ни научат как да стоим на краката си изправени. И как да извикаме усмивката на лицето си. Защото най-напред тя, усмивката, изгрява в сърцето. Не можеш да си със засмяно лице, ако преди това не си напипал лъчите на щастието. А да не говорим за усилието (или май по-скоро да го кажа удоволствието, а?) да забавляваш другите, особено децата – „Тяхно е царството небесно!“

Късметлия съм, че познавам човек като Нели. Тя допълва представата ми за доброто в хората. Няма да пропусна в тези истории да запиша посланието й – първо с думи и след това на видео. Хубаво е да отбележа, че дълго търсихме място за снимките. Беше хубав слънчев ден в края на есента. Открихме празна беседка до църквата „Света Петка“. Докато намествах камерата ми направи впечатление детската глъч. Беше идеалното място за запис на нейното послание.

––––––-

Видео с посланието на Нели Радева:

––––––-

 

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .