Страницата на Мариан Желев

Приятели са ми разказвали как една вечер на заслон Тевно езеро в Пирин Борката е смълчал с гласището си туристите. Било е поредната лятна вечер на това място, което е кръстопът не само за пътеки и маркировки, но и за народ от цяла Европа. През юли и август там можеш да „прочетеш“ поне дузина националности. Та във въпросната вечер туристите нещо са се отпушили да пеят национални песни. Имало италианци, сърби, гърци, чехи, немци и пр. Дошъл редът на Борко. Завихрил той гласището си, гръмнала планината, а хората покрай него онемели.

Така ми се искаше да бъда там по него време. Да го чуя с ушите на другите, па и със своите; да усетя как песента му се носи над върховете и езерата на Пирин.

Познавам Борко от близо двадесет години. Първо се засичахме покрай общи познати. После, когато взеха и децата да се появяват едно след друго на бял свят, семействата ни често се озоваваха на една поляна за пикник през слънчевите дни. Чувал съм го да пее – на събирания, по клубове – в повечето случаи рок музика или алтернативна такава. Знаех, че е от Златоград, че съхранява Родопските песни на своите деди и умее да ги пее. Но все не е излизало случай да го пусне това гласище, та да усетя величието на българската песен. Защо ли? – все е трябвало особена настройка, да сме заедно в планината, примерно, да няма суматоха и лудница край нас и да има сериозна причина да събере духа си в гърдите той.

В началото на април 2017-та се събрахме на Козя стена. Организирахме поредното литературно събитие там. Борко изяви желание да се присъедини към нас. Заедно със семейството си. Поради влошаващата се метеорологична обстановка обаче Поля, съпругата му, слезе долу в Троян с по-малкия им син. По-голямото момче на Борко тръгна с нас в преспите към хижата. Това, че е април и снегът валеше (първо суграшица със зверски вятър, след това обилен снеговалеж) не е особено събитие за тази част на планината. Но си е изпитание да се бориш с вятър, сняг и заличена маркировка.

Пристигнахме в хижата попремръзнали, но готови за литературни и всякакви подвизи. Бяхме всичко на всичко около четиридесет и няколко души. Почетохме, попяхме и по едно време Борката изкара гайдата. И като писна това ми ти чудо, оголи ми вените направо – все едно нямах плът, а само с тая свирня се бях навлякъл. И ми беше едно хубаво, чисто и истинско. После Борко запя. Взе си сякаш въздуха от Родопите и запя – тук вече душата ми направо си остана да виси във въздуха. И да трепери. Като ударена с гръм и дълго след това вибрираща. А навън наистина гърмеше – дали е феномен да вали сняг с гръмотевици или феноменът беше Борко – не знам. Но на мен ми се прирева. Ей за туй исках да си се върна в тялото, чийто дух бе пратен да скита из небето от родопските песни на този изключителен човек. Прирева ми се и исках да си върна душата на мястото и да разтресе тя гърдите ми. Както и стана.

Малко по-късно казах на Борко, че той е национално богатство. Което го смути, но се засмя. По същия начин реагира, когато му споделих желанието си да събера посланията на българи, които са ме впечатлили. За да ги има на едно място и когато поиска човек да се откъсне от действителност пълна с хаос и суета, да ги потърси тия хора, да видят, че всички ние си имаме една мечта и една съдба – да бъдем задружни, да сме братя и сестри и да се обичаме. По български.

Не обича да говори за себе си, да се показва. Обича обаче да пее и да свири. И да работи. Борко живее отдавна във Варна. Работилницата му е в покрайнините на града. И не само музикалните му способности са изключителни. Има златни ръце. Ако взема да изброявам – за стари тракийски ножове, които кове, за ризници, лъкове и пр. – ще вляза в твърде много детайли и ще трябва да се отклоня от песента на Борко. С нея той си почива, отмаря и настройва вътрешния си мир. Особено, когато работи. Не спира да го прави.

Една неделя се прибирах вкъщи от поредното си пътешествие. Видях го на завоя до дома ми. Монтираше винили по оградата на нов строеж. Работата си е работа – дори и тази в почивните дни. Спрях колата и отидох при него да си побъбрим. Само за миг се опитах да го погледна като страничен, уж чужд човек. Стара шапка, работен гащеризон, винтоверт и самонарезни винтове в ръцете. Най-обикновен монтажник, който работи и в неделя, за да насмогне с работата и да си гледа семейството.

Като се замисля, то и в планината като попаднеш, можеш все тъй на дребно да си разсъждаваш: обикновени баири, растителност, тук-таме по някоя и друга буболечка; камънак, клекове и деренца с вода.

Ама я бръкни ти в таз природа с душата си. Пусни я да запее, да засвири своята мелодия. Отвори си сърцето и намери онзи верен пулс, който е най-чист в природата. Остави се да те отнесе, па после и да те върне в телесата ти. Не само ще ти се прииска да запееш, но и да полетиш. Без значение посоката. А може и очите ти да се навлажнят – и това няма да е само от водата в потоците и росата от шишарките на клековете.

Та и при Борислав Хаджиев така – неговото величие настъпва в мига, когато се връща към корените си. И си припомня коя е „първата вода, която е пил“, както сам казва в посланието си. А ти мълчиш и не ти пука, че пред теб стои човек с обикновена шапка, гащеризон и по някой самонарезен винт в ръцете. Песента му може камък в сърцето да строши, а гайдата да пусне своите води, които тръгват от много високо и все така се спускат, примамвайки те да ги уловиш. Няма как да издържиш на изкушението…

Като говоря по този начин далеч не искам да омаловажавам перфекционизма на Борката – както в работата, така и в музиката, която прави. Ставал съм свидетел и на две негови участия на фестивала в Тюленово. Всеки тон, всяка песен той приема и изпълнява с изключително внимание и прецизност. И не ги лишава от енергията си, която извира от гърдите му, за да утоли жаждата на всяка душица край него.

На последното си участие на Тюленово арт-фест през 2017 г. Борко и братя Бобеви (Марин и Никола) успяха да стоварят цялата Родопа планина току пред вълните на скалистия бряг. Мислех си, че ще има особен резонанс, че може и да не прозвучи на място, а и хората да са настроени на друга, по-морска вълна. Стана точно обратното. Когато трите гайди писнаха край брега, от близките заведения взеха да прииждат хора на сцената. А щом Борко подкара народните песни, народът стана и затанцува хоро пред музикантите. Не ги остави да си тръгнат, докато не изпеят всичките си песни. Дори и тези, които бяха малко репетирани.

… и след това в палатковия лагер. Той изкара китарата и подкара отново своите песни. Всички замряха. Огънят пращеше край нас, а искрите му се носеха към звездите, докато Борко подхваща следващия куплет.

Работилницата му, както споменах, се намира в покрайнините на Варна – в голяма, на пръв поглед изоставена, сграда. Това е бившият хлебозавод на Варна. Тук има всякакви работилници, автосервизи и различни ателиета. Поредната руина, която един ден сигурно ще бъде съборена. Мога да си представя какво се случва, когато Борката зареже пресата, шлайфа и работната маса, за да грабне другите инструменти. Гайдата например, или кавала. Гладно за подобен звук, ухото бързо се настройва,работата остава на заден план. Величието е само на един цех разстояние. И навярно – поне на мен та ми се струва или ми се иска – замирисва на топъл хляб, разчупен от здрава ръка и раздаден на всички. И тогава няма значение колко е стара сградата, средата, дрехите. Важно е кой ще ни нахрани този път. С величие.

……..

„Гайдата – това е моята най-близка връзка с Родопите. Като един родопчанин се понаучих да я ползвам правилно… Всеки човек трябва да пази връзките си с мястото, откъдето е тръгнал. Това е най-важното – от къде е пил първата си вода. Оттам нататък, където и да отиде, ако не се сеща за първата си вода, няма да стигне далече.“

Борислав Хаджиев

––––––––-

Видеото с гайда, песен и посланието на Борислав Хаджиев, можете да откриете в линка:

…….