Страницата на Мариан Желев

09.04.2018

Възкресение

Filed under: Без категория — Jelev @ 18:36

DSC07189

Мога в продължение на дни да наблюдавам разцъфването на дръвче. Пробуждането на природата през пролетта е едно от най-големите чудеса на този свят. И навярно заради това ни се струва прекалено естествено, за да го снижим до званието пореден сезон. Но колко живот дава тази сила, когато й посветиш голяма част от вниманието, за да си припомниш, че голяма част от обикновените неща, с които сме заобиколени, все още стажуват в света на чудесата. И всеки път възкръсват пред очите ни със скромността на коренче от лайка, която чака своя час, за да раздаде цвета си по поляните.

Преди години си купих парче земя на село. Периодично си засявам овошки. Дворното място е пълно с лапад и коприва. Там е и моето прословуто бунгало, за което толкова много съм писал и говорил – то има основи, греди, покрив, врата и прозорец. Няма стени… Ще има някой ден (дървения материал даже съм го заделил), но ми харесва метафората, която бунгалото представлява в момента – вратите и прозореца са условие, стените – несъществуващо препятствие.

Когато разхождам градските си обувки винаги ми се струва, че трябва да отговарям на определени условия, да се държа по съответния начин, да не блъскам вратите и да не държа повече от един прозорец отворен вкъщи, защото става течение. Във варненския ни апартамент има няколко саксии на терасата – предимно подправки, които старателно поливаме, за да държим живо коренчето на природата до нас. До късна зима оставам стафидосаните зърна на дивата лоза, която расте по балкона ни, за да могат малките птички да доживеят до пролетното чуруликане.

Та онзи ден стана време да се погрижа за овошките на село. Поокастряне, почистване и пр. Голям благодат за окото бе цъфналата праскова; погалвайки я с поглед няма как да сбъркаш в представите си, че това дърво е в състояние да създаде сочен, вкусен, сладък плод, който да вкусиш заедно с горещите лъчи на лятото. Ябълката бе подкарала листенца – малки като крилете на току-що излетяла калинка. Пъпките на вишната чакаха може би още по-добро време. Джанката, с нейните иначе по-крехки листа, вече пируваше със слънцето и по долната част на клоните бе пуснала малки филизчета, които, знам, че трябва да се поокастрят, за да може силата на дървото да отива в клоните, но повечето ги оставих. Понеже и моята кожа бе настръхнала от тази зеленина. Имах и едно дръвче, череша, което две години не можа да се хване. Оставих го. каних се на същото място да посея друго. Но ето че тази година от земята бе тръгнала пръчка – млада, свежа, нетърпелива. Очевидно от същия корен, който, умирайки пред очите ми, бе намерил сили да отвори аварийни люк на собствената си природа, за да се роди наново.

Винаги съм се впечатлявал от хора, които грешат, падат, стават, борят се, плачат, страдат, радват се, дават, раздават и се обвиняват; които търсят и пропиляват времето, за да си кажат накрая: Накъде вървя всъщност? Но въпреки това продължават да израстват, хората да ги боготворят, да им се възхищават, а в действителност те да са объркани, вечно съмняващи се, но отдадени на едно: да се борят. И когато една надежда умре – друга да се роди и те на нея да се качат и пак да тръгнат. И в последствие да си дадат сметка, че животът винаги предлага спасителен изход. И не е задължително да излезеш през вратата, за да се спасиш от догми, човешки закони и условности. Подредените, изрядните, чистите, плануващите и изпълняващите люде са впечатляващи, яки, последователни в поведението си като герои на Ф. Форсайт, но ако ме питате с кого повече ми се общува и чии плодове от емоции, думи, енергия бих искал да имам край себе си, ще ви посоча точно тия, с венци от тръни на главите си, понеже животът в тях ври и бушува. А и най-важното – те са готови много да дадат от себе си. На другите.

От време на време присядам в бунгалото си. Не влизам през вратата. От дъждовете, снеговете, вятъра и времето тя не се отваря. Раздула се и един ден, когато напълно го завърша и се разделя със силата на неговата метафора, вероятно ще оправя вратата. Та стоя си и гледам през прозрачните стени. Там ще има легло, викам си, а тук бюро и стол. Леглото може да е и на два етажа. Искам да си сложа и едно кюмбенце, да си ръчкам жаравата през дългите зимни нощи и да се радвам на чайника с билки. Но докато това стане ще си гледам овошките и цялата непрекопана градина, пълна с лапад, коприва, диви лози и какви ли не зелении. Калинки, буболечки, мравки, бръмбари – аз съм само скромен хазяин на природата. Всъщност това е доста силно казано. По-скоро природата е моят най-силен вдъхновител. И ми показва всяка пролет пробуждането на живота, появата на новите цветя и зеленото настръхване на дърветата.

Знам, че всеки ден по нещо в човека умира. Пада, удавя се, задушава се. Но после пак намира пролука, дорде го има животецът. И ако доскоро сме си мислили, че сме мъртви и от нас нищо няма да излезе, изведнъж – ето го! Възкресение! Няма врати, няма прозорци. Уж сме мъртви, а от нас излиза живот. И това не е ли чудо?

И ако трябва на финала да намеря най-силния синоним на пролетта за човека, бих го казал простичко: Вяра. Не религия – тя е пласментът за опаковани ценности, а Вяра. Само чрез нея е възможно Възкресението.

Христос Воскресе!

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .