Страницата на Мариан Желев

30.03.2019

Кварталното магазинче

Filed under: Без категория — Jelev @ 22:40

Кварталното магазинче

Мислех да го кръстя „Късметлийското магазинче“. Или „Късметлийското квартално магазинче“. Ама много претрупано става. Като рафтовете му.

Там можеш да намериш всичко, нищо че е по-малко като площ от стандартна гарсониера. Боб, кетчуп, пуканки, банани… даже и пакетче бахар. И има всички онези неща, които не си купил в последния момент в масовото си пазаруване. Не че големите вериги ги няма наоколо. Но обикновено, когато ходиш там със списък, купуваш неща, които ги няма на листчето ти и после се пляскаш по челото, че си забравил най-важното: хляб, мляко, брашънце и краве масълце. И пакетче чубричка. Ето затова са направени кварталните магазинчета. По чехлички да отидеш, а ако те мързи – с колелото. Може и с кола, ама е странно някак – за две бирички да ходиш до кварталното магазинче, което е на сто-сто и петдесет метра от блока ти. Пък що да не.

Има още нещо хранително и питателно в тия малки, хлътнали в някой блок или изтипосани на улицата магазинчета. Персоналът. Обикновено в големите вериги (ще ме прощавате), персоналът е чипосан. Преди работа го актуализират, пускат му програмата и се почва: „Добър ден!“ Приятно ли ви е да пазарувате при нас?“ „Пак заповядайте!“… Не искам да обиждам хората, нито пък онези, които инсталират софтуера на доброто поведение. На мен ми е някак обидно – че не ги запомням много тези хора. Сигурно в мен е проблемът. Хайде така да мина с оправданието.

Но пък моите хора от кварталното магазинче си ги знам. Пешо, Денка, Марчето, Гинчето и Гошо снабдителчето. Дърдорим си с тях – време колкото искаш, клиентите отзад не натискат и човек винаги може да си каже приказката.

Тъй завързахме и разговора с Ленчето. На втория или третия път тя ме запомни. Още една положителна черта на кварталните магазинчета. Там се навъртат не хиляди, а десетици, рядко стотици местни персонажа. В това число и аз. Купувам си биричка. Връщам си стъклата, обаждам се, че съм ги поставил в касетката, Ленчето кимва и после отивам да си взема пълното пиво от витрината. Простичко, не отнема време, пък и биричката в стъкло е по-шик някак си. Четири бирички, три на моменти, две, та даже понякога и за една отивам до кварталното магазинче. Връщам си празното амбалажче, после казвам здрасти на Ленчето и отивам да си взема пълното. Това в големия магазин-верига (кой им е сложил това тежко бреме на големите ВЕРИГИ-магазини?) няма да го направиш – да отидеш за една биричка само. Ще те изгледат подозрително, даже обвинително. Та ти ползваш ескалатор, кош, влизаш в силно осветено помещение, натоварваш с присъствието си сума ти персонал, а накрая ти изваждат касов бон… За една биричка. И на всичкото отгоре подминаваш куп промоции, за които са похарчени милиони левове за реклама по телевизията, брошури, викторини и хонорари на известни артисти.

Дай да се върна при Ленчето. Тя винаги бе усмихната, но като повечето продавачки в тоя род магазинчета – рядко се задържаше. Заплатата не е кой знае какво. Пък и заради едната слава да си бъбриш, било то и любезно, със стотина души от квартала – месец, пет, най-много година… Та тя напусна. Шишенцата с биричка пак си ги връщах, но на друга продавачка. Ленчето я видях седем-осем месеца по-късно. Минавах по „Крали Марко“ във Варна, където е Домът на писателите, а малко по-нагоре се намира и Обредния дом. Отивах на среща с колеги. Често ми се случваше да засичам сватби. Нормално. Хората се обичат, женят се, три дена яли пили и… Та виждам Ленчето. Продавачката, с която така сладко-сладко си бъбрихме в кварталното магазинче. Булка. Хубава една такава, руса, в бяло. Младоженецът и той – въобще настроение за милион долара (благодаря на Вим Вендерс за началото на тази мисъл, нищо общо с меркантилността). Браво! – викам си. Ей така трябва да се живее. Щастието е безплатно. Даже и амбалаж не трябва да връщаш.

И ето че ден-два по-късно от голямата верига забравих да купя прясно мляко. Скокнах до магазинчето. Там ме посрещна Пешо. Нов, ама приказлив като за триста стари кучета. „Вафла, вика, няма ли да вземеш на децата!“ Купих си хартийки за свиване на цигари, че и тях съм забравил. Сини, единични. Пешо беше фен на Тотнъм – беше си ги пуснал на телевизора, горе в ъгъла на магазинчето. Играеха в Лондон. На Добруджа съм фен, отвърнах му, без да ме е питал. И така станахме другари. Ходя за биричка, за мляко или за забравените пуканки, които са задължителни, когато вкъщи гледаме кино с децата. А Пешо – все там. Не винаги с Тотнъм, но задължително приказлив.

После и той изчезна. Дим да го няма – заради малка заплата, заради начесана краста (това май не е на място, но после, когато редактирам текста, може и да го променя)… Пристигна Ванчето.

Преди нея обаче да кажа няколко думи още за Пешо. Трябваше да минат три години, за да се срещнем при вулканизаторите до нашата уличка. Правех рутинната смяна на зимни с летни гуми или обратното, когато Пешо паркира джипа си до моя пикап. Позна ме, зарадва се, здрависахме се. И пак ни тръгна приказката. Все едно съм дошъл при него с едно стъкло биричка, а той е чакал цял ден, за да поговори с някой за последния мач на Тотнъм. И сега – джип, положение, тежест. Ама не му личеше. Пешо си беше натурално щастлив човек. Намерил е кирията някъде (по-късно от гумаджиите разбрах, че работел за някакви руснаци, строителни предприемачи). Няма лошо. Щастливите хора си личат отдалече. Не ти трябва да имаш дори зрение за това, че най-истинските неща са по-евтини дори от пакетче краве масло. Радвах му се на Пешо – не само че не се бе променил, ами бе станал още по-голям фен на Тотнъм. Каза ми, че извадил късмета да ги гледа на живо. В Лондон.

Кварталните магазинчета са за хора, които имат подпетени обуща и чехли за разхождане; за спокойни хора, които нямат списъци за пазаруване, а моментни нужди, които бързо биват осигурени. Кварталните магазинчета са за създаване на добри, спокойни и безвременни човешки взаимоотношения. Те са и за местните клошари, които от кашони изкарват за по пищовче мастика и го надигат току пред вратата с погледи, забодени в нищото, откъдето ще си набавят следващия комплект кашони за пищовче. За възрастния чичка, който с халат отива да си купи съботния брой на „24 часа“ заради двете кръстословици и програмата. В кварталното магазинче има леблебия за леля Добра, която открай време го меши с оригинално бразилско кафе, което дъщеря й праща от чужбина. Традиция. Кварталното магазинче е място, където отиваш, за да не си купиш продукти – така е, защото отиваш, за да позяпаш хората, да видиш – само това – дали любимата ти биричка е на промоция или да си вземеш кафе от автомата отвън, най-много, за до го бъркаш цяла вечност с пластмасова бъркалка и в картонена чашка, докато гледаш кой слиза на последната спирка на автобус №148.

Лека-полека започнах да си давам сметка, че това наше квартално магазинче е наистина късметлийско. Ето, Ленчето, Пешо – появиха се в магазинчето и нещата им потръгнаха. БРАВО! – мога да го изкрещя с цяло гърло. Ако някъде се появи гласуване за протекция и особена защита на кварталните магазинчета – първи ще се подпиша. Защо ли? Защото виждах пред очите си как щастието преуспява… в скута на едни спокойни, дружелюбни хора (тук искам пак да се извиня на хората с чип в главата в големите магазини, които те посрещат с дежурна любезност на касите. Но искам да им препоръчам и те да се разпишат върху петицията за разпространяването на малките квартални магазинчета, големи колкото гарсониери и където се случват чудеса).

И ето че в кварталното магазинче пристигна Михаела. С нея не можах да обеля нито една нормална дума. Освен обичайното: „Три и шейсет, пет и петдесет или 88 стотинки.“ Плащах и си тръгвах. Тя не спираше да говори по телефона. Това ставаше с помощта на слушалки и малко микрофонче, прикрепено на кабелчето. Обслужваше с рутина клиентите, но постоянно бе някъде другаде. Идвам да купя хляб, а тя:

- Той, ако не ме обича, няма да ме търси… Виж, не ме интересува, че няма къде да живее или…

После идвах с обичайните си стъклени шишета. Михаела пак е със слушалки в ушите и нарежда в микрофончето:

- Не мога повече така. Той не се държи сериозно. А и аз отдавна съм изстинала към него. По-добре е да се разделим преди обвързването да е станало сериозно…

Вземам си пълното за празното, плащам „един и осемдесет и пет“ и тръгвам. Липсва ми някак си разговора, ама какво да се прави – магазинерка. Така или иначе тя си приказва, а аз съм само дежурен свидетел. Нищо по-различно от обичайното общуване в кварталното магазинче. Така да е.

Иначе Михаела беше младо момиче, но не знам защо през цялото време, докато работеше в магазинчето, ми приличаше на контрольорка в автобус, която сутрин-обет-вечер изговаря една и съща реплика: „Билети и карти за проверка!“ И ти се подчиняваш. Плащаш един и осемдесет и си тръгваш.

След три месеца Михаела напусна кварталното магазинче. „Ожени се“ – отвърна ми Янчето, когато я попитах.

Браво! – възкликвам тук за трети път. Ето ти пак късмет. В, покрай или около магазинчето, кварталното. Още една човешка история среща положителното. Щастие, което може да се множи безкрайно, стига да има хора, които да го желаят. Така е – има ли желание, има и щастие. А ако то се изпразни от съдържание, отиваш с амбалажа до кварталното магазинче и вземаш пълно за празно. Така свикнах, живеейки на тази малка уличка до морето, където животът тече само на приливи сякаш.

Да ви кажа и за Янчето – новата магазинерка. Видях я тази вечер, преди да седна и да се чудя как да кръстя поредната история от „Улица край морето“. Купих си четири бирички от нея. Тя е леко пълничка. Работи само с една ръка, защото другата й е парализирана. Любезна е. Вързахме два лафа. Платих и си тръгнах.

Ако щастието е обвързано със стискането на палци – още отсега почвам. С две ръце. За Янчето. Искам и нейната история да свърши късметлийски. Но дори и да разбера (дай Боже!), че това е станало, няма да го добавям или коригирам в историята си, да знаете. Надеждата, а защо не и щастието, са като кварталните магазинчета – винаги можеш после да си вземеш от тях онова, което си забравил.

–––-

из „Улица край морето“

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2019 Страницата на Мариан Желев . WordPress .