Страницата на Мариан Желев

Не знам от кое време нося една ябълка в раницата си. Днес, утре да я хапна – забравил съм я там и тя се търкаля. В раницата. До днес, когато я намерих и я пъхнах в джоба на якето си… и пак я забравих. Докато не влязох в магазина за хранителни стоки. Голяма верига. С ябълка в джоба. От същите, които продават на щанда си за плодове.

Когато я пипнах, първото, което си казах, бе: не съм такъв човек. АЗ – да взема плод от витрината, да го скрия в якето си и после да го изям с лепкавото удоволствие на възроден крадец. Не!

Обаче това си го казах аз, който вкарах ябълка от друго място в джоба си, дето продават ябълки от същите и сигурно, ако ме претърсеха и намереха ябълката в джоба ми, със сигурност нямаше да ме възнаградят за честност. И никой нямаше да ме пита за вяра, убеждения, ценности. Просто сгафих.

Какво правим в такава ситуация?

Доближавам се до някое ъгълче и изяждам скришом ябълката?

Отивам на щанда за ябълки и си пълня торбичка, като същевременно поставям и моята, в торбичката, претеглям и плащам (за втори път) и моята ябълка. Майната му – важното е достойнството да запазя. Какво са там пейсе или сто стотинки.

Търся друг вариант?

И го намерих. На щанда за маслини. Там имаше дегустация. Често го правят. Слагат в една паничка маслини и ги предлагат на хората. Опитайте! От Каламата са! Расли на слънце и на пръски от Средиземно море. И хората боцкат с клечки за зъби маслините. Някои дори се нахранват и си прибират и клечките за зъби даже. После сънуват слънцето на Каламата, а маслините забравят.

Това е моето място, викам си. Наредих се на опашката за дегустацията на маслини от Каламата. Народ колкото щеш. Скрит в тълпата поотърках ябълката в джоба си. Чувствах грях, но си мислех, че можех да го изкупя. Бях в състояние. Като изям на място и скришом ябълката си, която бях заплатил предварително, със съвестта на човек изкарал честно парите си и заплатил за този плот, но поради стечения на обстоятелствата отново го е вкарал в хранителната верига, където всичко се плаща… може би щях да се поуспокоя и евентуално да боцна с една клечка за зъби маслина от Каламата. И аз съм човек.

Маслини от Каламата. Ябълката ми е в джоба. Докато мъж и жена се караха за ред пред дегустационната витрина, аз най-безцеремонно си изкарах ябълката и досущ като кибик, който импровизира дейност, си гризнах малка хапка от нея. Пробвах. Дори да ме следяха от камерите си казах: какво толкова, сбъркал съм маслините от Каламата с ябълка от Куртово Конаре, която съм си „ощипал“ от другата витрина. Минал съм, взел съм си, дегустирал съм – даже се поусмихнах. На камерите. Да им кажа, че ябълката им е превъзходна. Отделно, че си я бях платил вече, а не на аванта… Ма те не го знаеха. По-скоро се надявах да ме видят как се радвам на продукцията в тази известна верига хранителни стоки.

Драго ми стана. Нямаше аларми, охрана, управители. Изядох си ябълката. Бях на кяр, макар, че се бях минал. Маслини не опитах. Бил съм в Каламата и знам какво е да ти липсват ябълките от България. Майната му. Важното е, че пред себе си някак показах, че съм честен човек. Друго не ми трябваше.

После си понакупих разни неща. И да си призная – с известна благодарност към веригата магазини, че не ми направи проблем, дето съм си изял ябълката, купена от чуждо място, а изядена на друго чуждо (за ябълката) място. Даже си взех неща, които не бяха в списъка ми. Но затова са големите вериги магазини – влизаш за боб и излизаш с пълна количка, в която си забравил за боба.

На касата пред мен бе рускиня. След мен, докато си редях продуктите на лентата, се нареди жена, която постави на лентата щафета салам. Само това – щафета хамбургски салам. Нищо повече. Беше руса, много добре облечена, парфюмът й поразяваше от разстояние и наблюдаваше хората край себе си като неуцелил в свещена война снайперист. Стана ми неудобно и предложих на госпожата да мине пред мен, тъй като имаше да плаща само парче щафета.

… ама, чакайте, чакайте… Останала зад мен, бля-бля. Дайте да ви кажа конкретно диалога.

- Госпожо, ако имате само един продукт да плащате, моля ви, минете пред мен! – казах й, помолих я. Бях подробен в любезността си.

Тя, като че бях обявил трета световна война, изстреля:

- Какво? Не. Стига глупости – и ми сочи моята тарелка с продукти.

„Къф си ти, бе. Минавай там през касата и не ми се прави на джентълмен, на добричък и… абе, писюрин“ – все едно продължихме диалога наум. Монолога.

Стана ми топло. Дори се припотих. Викам си: тая ме е видяла как нагъвам ябълки на аванта. Без дори да си помисли за възможността, че съм я вкарал тази ябълка нелегално, за да я изям… пак нелегално. Гледала ме е отстрани и се е наредила нарочно зад мен на касата. С щафета хамбургски салам. И сега иска да ми го върне тъпкано.

Кофти.

Помислих си, че русичката жена ще разбере все пак жеста ми. Защото съм си такъв – винаги се оглеждам зад мен на касите в супермаркетите. Ако има хора – независимо пол, религия, възраст – ги пускам напред. Всички бързат, всички дават мило и драго, за да са по-близо до своя Бог, идеал, купон, работа, миг. Уважавам хората за всичко, до което са способни бързо да достигнат. Даже и на джигитите давам път. Сполай им.

Обаче тази жена направо ме хвърли в тъча. И тя някак много безцеремонно си сложи слънчевите очила – тъмни като стъклата на маска за заваряване. Направо залепнах от потта на притеснението. Тя, викам си, сега ще каже за ябълката ми, дето я изядох. Ще изкара някакъв ултрамодерен електрожен, за да ме пререже на две – едната част виновна, другата – още повече. Защото аз и двата случая бях добър и не постъпвах зле, но стеченията на обстоятелствата ме правеха виновен, даже и в двата случая: че съм изял нелегално ябълка и че съм се опитал да направя добро на жена, която си мисли, че я свалям. На първо четене – престъпник съм по два компонента: крадец и на личностно ниво досадник. И ако никой не знаеше историята ми, че съм я купил от друго място – ябълката -  направо щях да стана за резил. Резил, резил и то заради собствената ми простотия.

И докато си чаках реда на опашката усетих как недоволството на тази черноочилата жена взе да ме боде в гърба. Не само – направо взе да ме избутва навън, към пункта за лотарийни билети, в който виждах позорен стълб. Обвиняваше ме за наивността ми, заради блудкавите ми мисли и дори и най-вече заради това, че й се бях подиграл, като й предложа път да мине по-напред.

Платих на касата. Натиках бързо продуктите в количката и я подкарах.

„Моля клиентът със синьобялото яке да се яви на информация.“

„Моля клиентът със синьобялото яке да се яви на информация.“

Бях аз. С якето. Повториха повикването ми… но всичко беше наум. От моя ум, който не беше на себе си. Въобразявах си. Кънтях.

На ескалатора, който водеше към паркинга, внимателно поставих количката в лентата за придвижване. С опасното съмнение, че съм преследван. От жената, която си сложи тъмни очила, за да игнорира добродетелта ми.

И в този момент се чу шум. От търкалящи се камъни. Не бяха камъни, а ябълки. Видях ги покрай краката си. Десетки. Веднага след това едно дете писна и се чу трополене. Обърнах се и ме връхлетя детето. Тичаше да догони ябълките, които бе изтървало от скъсаната торбичка.

След него тичаше майка му. С оголени шамари.