Страницата на Мариан Желев

Пловдив

- Следващият, моля!
- Миличка…
- Ооо, Нуше! Къде се загуби.
- … искам да ти подаря една гривна, децата я правиха за теб специално – жената й я слага на китката. – Подаръче. Да ти носи топлинка и светлина през новата година. И да знаеш, че цялото семейство те обичаме.
- Леле, колко е красива! Благодаря ти!
- Ти цяла година ни храниш, добра дума на всеки казваш… Това е най-малкото, което можем да направим.

На опашката за закуски сме дузина и половина. Чакаме си реда. Но в студената пловдивска утрин този диалог неочаквано затопля. Като вълнените чорапи на премръзнали крака или като дебелите чехли на любезни домакини. Продавачката се наслаждава известно време на подаръка, развърта китката си и очевидно одобрява гривната. От сърце, което излъчва и погледът й. Дава на Нушето тавичката с питка и преди да викне следващия клиент праща поздрав на цялото й семейство, с пожелания за честита Нова Година и много щастие.

За втори път се редя на тази опашка. В Пловдив, квартал Тракия, в близост до поликлиниката. Първият бе по Великден и сега (23-ти дек.), малко преди Рождество. Обичайно е по това време да има много клиенти за баници, питки, козунаци, погачи и де що е завъртяно тесто да краси трапезата по празниците.

- Я, ти от кога си на опашката? Бързо да идваш тук отпред! Какво ти трябва?
Продавачката дава нареждане на цялата опашка да пусне бременна млада жена.
- Ама не е удобно да пререждам така…
- Удобно-неудобно… идвай отпред. Утре пак ще писнат, че в България не се раждат деца… Пък и в този студ.

Можех да се обзаложа в случая, че болшинството от наредените на опашката бяха готови не само да пуснат бременна жена напред, но и да платят поръчката й. Въпросът бе някой да я забележи. Това направи жената от пекарната за закуски в Пловдив, квартал Тракия. За наша сметка.

А по Великден, през април, опашката беше още по-дълга. На тезгяха бяха наредили само козунаци. Със стафиди, обикновени и с локум. Повече от половината продукция беше по поръчка от предния ден. Миришеше на разтопена захар, опечени яйца, а и ухаеше на топлина. Хората имаха нужда от по-дълбока вяра и обредът беше техният ключ към светлината – дори това да означаваше да се наредиш на опашката за козунак.
В един момент една възрастна жена се приближи. Застана директно отпред и попита:
- Хляб има ли?

Явно във фурната предлагаха и хляб.

- Не, само козунаци продаваме днес – отвърна любезно продавачката.
- Е как така. – Бабето се наежи. Търсеше на всяка цена насъщния. – А ние какво ще ядем?
- Госпожо, отидете в хипермаркета отсреща. – Посочи й го.
- Не може така. Как няма да продавате хляб…

Тръгна си и опашката продължи търпеливо да пристъпва напред, преди да отнесе у дома горещ козунак със стафиди, локум или обикновен. И стоплени от добрите думички на продавачката. Нищо че нямаше хляб. Повечето от нас… или, хайде, най-вече при мен – помня, че козунакът бе вкусен, но още по-добре съм запаметил кой ми го продаде. И не ми се ядеше хляб, честно. Даже и храната бе излишна като цяло.
…….
Наближаваше и моят ред на опашката за закуски (преди Рождество, преди няколко дни). Някак отвътре ми се прииска да се върна и да застана пак най-отзад и да слушам диалозите на хората с жената зад щанда. Как тя забелязваше всичко и всички. Във всяка питка, баница или милинка тя слагаше „късметче“. Сгънато от добра дума, жест или пожелание. Хората, когато се приберяха, похапваха вкусно-вкусно и след това в сърцето си разгъваха късметчето си. Не беше написано на хартия, но щяха да го помнят цял живот. Благодарение на продавачката от Пловдив, квартал Тракия.
…….

Купих чудни гевреци с маслини, които хапнахме още горещи-горещи.

ЧНГ!
Нека има „хляб“ за всички.