Страницата на Мариан Желев

23.05.2017

Букви

Filed under: Добри истории — Jelev @ 22:39

Стара пишеща машина
Нали вярвате в хубавата приказка, че всички ние си избираме родителите? Преди да се родим. Моите си ги избрах, защото имаха пишеща машина вкъщи (на снимката). Никой не пишеше на нея. Била е използвана от моя любим чичо Наско (Атанас Воденичаров), който отиде в онзи свят на вечност преди повече от десет години. Преди това обаче, малко след като е бил на „творческа служба“ в добричкия театър, той завещал пишещата машина и дузина дузини книги на родителите ми. Помирисал словото и не на последното място Добруджанската семка – ей ме, пръкнал съм се на бял свят.

24 май за моя набор е неспирна манифестация, която граничи с набиването на крак в казармата. И един спукан балон от колега на баща ми, който, както си пушеше, тикна огънчето на фаса си и от балона остана само един гумен парцал. Тогава си дадох сметка, че бутафорията граничи с цинизма. Но не промених отношението си към словото.

В моментите, когато бях сам в хола, където стоеше пишещата машина, траках на нея. Дори когато не знаех буквите и думичките. После се научих да си пиша името. На карирана хартия – нямаше така масово офсет. Понякога ме избиваше на ударно тракане. Ей така, безразборно, имитирайки бюрократичната деловитост, без да си давам зор да вкарвам изящност в словото.

А в това време чичо Наско, дорде бе сред нас, много обичаше да ми говори за театъра и драматургията. Признах му, че искам да напиша пиеса. Бях на самодоволните двадесет и една. Разбира те, предполагам, че ви пренасям в друго време. Та бат` Наско (и тъй му виках) ми говореше на ушенце, нейде из софийските улички. Тъкмо бях прописал – първи разкази, първа гордост…

Дай, викам, да напиша един роман. Готово – казах си сякаш свише, от висотата на моето предираждане. Щото нали така започнах тоя текст, да му се не види – че съм си бил избрал родители, които имат пишеща машина в къщата си.

И ей го, написах го романа. Нищо не стана. Написах втори, трети, докато не дойде ред на „Свлачище“. Написах го на ръка (като всичките си книги до този момент), после почнах да го избелвам на пишеща машина – от онези, „Хемус“, които бяха компактни и се носеха в куфарче – доста по-голямо от чанта за лаптоп, но достатъчно дипломатично, за си го носиш насам-натам по седалките на старите Чавдари.

А тази машина на снимката е само за снимка. Знаех, че не става за употреба. Освен ако не й отделиш специално внимание – смазване, лента, почистване. Предпочитах да си стои някъде край мен, като наследена мечта, на която от време на време си траках произволно. Ей тъй, сякаш нищо не е било и аз не искам да ставам общ работник на словото.

Хубаво, ама строших „Хемус“-чето. Така брутално стрелях с показалци по клавишите, че взеха да засичат и да хлътват, а ударничетата (виках им наковални) направо пронизваха листите, барабар с индигирания. Да, имаше компютри по това време, но те бяха като Бентлитата – готини, видими, ама скъпи и поради тази причина недостъпни. Много бързо научих БеДеЕс-чето, като подчертавам, че и до този момент си го ползвам.

Огледах се, подпрял крак на бюрото, където лежеше повече от половината чернова на романа ми. Погледах, погледах и хвърлих око на старата машина. Ха сега, да те видим, Желев.

Годината бе `98-ма. Отидох в книжарницата и взех лента. Машинно масло също лесно се намираше в старите гаражи в квартала, където всеки собственик на кола бе майстор… Цял ден се занимавах с раздвижването на буквите. Разглобих всичко възможно на старата машина, която тежеше като кашишко оборудване. Няма да забравя, когато пъхнах първия лист. Звукът й, на машината, бе камшичен, нищо общо с фината механика хемусчето, да не говорим за електрониката. Прас – и листът потреперваше като флаг, ударен от силен порив на вятъра. И се почна. Така се нахвърлих на листите, както само кормчията на Колумб е рязал океана, преди да открие Америка.

Завърших романа „Свлачище“ с разкървавени пръсти. Заради разстоянието между клавишите – показалците ми (пиша само с тия пръсти на компютъра; казват, стивънкингско било) постоянно влизаха между буквите и всеки път излизаха с травми. Кой знае, по този начин току-виж съм се научил да пиша между редовете…

Не очаквайте да изпадам в рошав сантимент по старото. Ще кажа само, че обичам механиката. И буквите, които са изписани на клавишите. Ток не ти трябва. Само мерак. Мерак, зареден от детството, а и преди това.

След това ми беше трудно да свикна с нежността на компютърната клавиатура, макар и да имаше такива клавиши, които можеха да издържат и на удар с тесла. На мен все пак свикването ми коства дузини клавиатури – удрях по тях като кофражист на обект със закъснял срок на издаване. Пак заради старата машина, която изискваше хъс, мерак, характер, сила, па и много, много енергия.

И сега, докато пиша този текст, старата машина стои зад гърба ми. Има прах, има нужда от смазване и нова лента. Листи ще се намерят, даже и индиго… Друга ми е мисълта. Ако спре токът, ако ние се откажем от думите в интернтет, ако изведнъж безвъзвратно и окончателно обеднееем, аз си имам път към миналото, белязан с трохи от стари страници. Ако сте гладни – идвайте. Ще ви почета от написаното. Избягвам мерака към гръмогласността. Просто обичам думите. Нали пак така легендите говорят, че любимите приказки от детството ни определят като характер. Е, моята приказка тръгва още преди да съм се родил – с наръсени трохи до родния дом на буквите.

Помните ли какво написах още в началото? За родителите. Силно ли ще прозвучи, ако кажа, че ако не бяха измислили пишещите машини, а директно дисплеите, аз сигурно щях да почакам идването си на бял свят? Дали имам право? Ще попитам чичо Наско. Нали е негова машината.

Честит празник на буквите! И на всички, с които сме дошли заедно на таз българска земя, за да попишем и почетем на нашия си език. Така сме си го избрали.

Следваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2017 Страницата на Мариан Желев . WordPress .